Алиса в страната на бирата

Day 1,191, 11:52 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sasha Vladimirovna

Случвало ли ви се е да се чувствате сякаш не сте там, където трябва да сте, и че не правите това, което би трябвало да правите? Аз се чувствам така известно време, ужасно е. Когато изпаднеш в такова особено състояние, постоянно търсиш. Само че аз като не знам какво да търся, бягам. Бягам от репетиции, от задължения, от контролата в градския транспорт. А когато ми свършат оправданията, хващам сака и после влака. И така вече няколко месеца.

Вероятно Алиса се е чувствала така и затова е избягала в онзи въображаем свят. За да преживее нещо различно, да се откъсне малко от ежедневието и да може след това да помисли на свежа глава как да се оправи с всичко.

Хубавото на спонтанните пътувания е, че докато премислиш, вече си някъде другаде и, щеш не щеш, се отдаваш на непредвиденото приключение. На мен малко ми трябва, особено напоследък. Около 5-10 минути уговаряне, после завъртях един телефон, стегнах багажа и 16 часа по-късно вече бях в София.

Това, което най-много ме привлича в eRepublik, е социалната мрежа. Няма нищо по-освежаващо и интересно от новите контакти - позитивни хора, винаги различни. Затова и от чисто любопитство отидох на среща на Squadron of Light. Събота вечер, симпатична кръчмичка в Студентски град на име "Златния грош"...

Реших да изненадам MaPuHka и Morgenrot и не им казах, че ще ходя. Фактът обаче, че те не се появиха, ме свари неподготвена, тъй като много скоро се оказах единственото женско там.

Нови хора, все още сравнително нова среда, продължавах предимно да слушам. Поръчах си бира. И като човек, пропил бира едва преди седмица, несвикнал още с вкуса й, карах по-бавно. На Миро това нещо не му се хареса.

- Бирата ти изветря! Похабяваш я!

Това като че ли беше достатъчно, за да ме предизвика. Долях си остатъка от бутилката, чашата се напълни почти догоре и без да се колебая я обърнах на екс.

Хе! Всъщност хич не било зле. Трябва по-често да правя това. Изгледах победоносно Миро. Не го очакваше, нали? Реакцията не закъсня. Само секунда по-късно, изпълнен със задоволство, той ми поръча още една бира.

Опитах се да запомня имената на всички. Отделен въпрос беше как ще успея да свържа кой кой е в играта. Обаче повечето ми изглеждаха странно познати. Обърнах се към другата маса, за да им кажа наздраве. Погледът ми се плъзна по лицата им и кимнах едва забележимо на себе си. Ама че работа! Едновременно можех да се закълна, че не съм ги виждала през живота си, но и че все пак ги познавам отнякъде. Свих рамене. Може би все пак азиатците са прави, че всички бели са еднакви. А може би беше поредното не-съвпадение и просто не знаех какво значи този път. Завъртях се отново напред само за да видя как Миро ми поръчва поредната бира.

- Твоята има нужда от смяна, не може така! - а почти веднага след това изплю камъчето. - Трябва като се върнеш във Варна да кажеш: Ето, при тях се научих да пия.

Ухилих се. Това съревнование беше доста по-старо - кой може да пие повече. Но поне по моите наблюдения силите бяха равни. За момента.

- На наша среща който е идвал, си е тръгвал с наш аватар. - подхвърли уверено някой.
- Е, явно аз тогава ще съм първата, която няма. - още по-уверено отговорих аз.
- Защо...?! - объркването, което предизвиках, ме накара да се усмихна.
- Досега винаги съм се била сама. Не знам дали искам да изпълнявам заповеди. А може би просто още не се е появил отрядът, който да ме опитоми.

Някъде между третата и четвъртата бира погледнах часовника. Трябваше да тръгвам. Оставих последните оцелели да довършат и от мое име. Прибрах се леко замаяна и много усмихната, убедена, че някой ден с удоволствие ще повторя.

Е, май този път проработи. Така или иначе лекцииите ми започват след по-малко от седмица и трябва да се прибера, но за първи път от доста време тръгвам към къщи с желание. Дали заради бирата, или заради хората; заради срещите, смеха или просто промяната в обстановката, не знам. Във всеки случай излязох от заешката дупка, наистина готова да се прибера у дома.