Мастиления Лабиринт 3 ,4-ти кръг Спомен
Mapogep
Спомени от доброто старо време
Историята е реална ,дотолкова колкото сте склонни да повярвате, разбира се.
www.youtube.com/watch?v=tm9hSvTIe8o
И аз като повечето от вас, най-вероятно бях палаво дете. На четири имах колело с помощни колела (Зайка, най-доброто в квартала). На четири и половина вече бях на две колела. На шест станах горд собсвеник на „Балканче” с облегалка и можех свободно да чета извадки от “Работническо дело”. С други думи, бях атракцията на махалата и гордостта на баба и дядо.
Един от първите ми детски спомени е с колелото. Онова с облегалката. Имахме следната игра - ние с колелетата минаваме с възможно най-бърза скорост, докато пешаците ни целеха в гумите с пясък ,камъчета и въобще, каквото им попадне под ръка. Беше много забавно, докато Митачето не реши да ни спира с пръчки в гумите. Честта да бъде спрян първи и последен имах естествено аз. Болницата беше наблизо, което се оказа и най-хубавото от всички неща, въпреки че по пътя не ревях съвсем с глас. За мое огромно щастие се разминах само с охлузвания и без счупвания.
Не знам, дали въпросната болница не ме беше омагьосала с чара си или ми бяха хвърлили пъпа там, но следващия месец ми се наложи отново да я посетя.
Най-вероятно една бронхопневмония си беше играла на „еника-беника клика бе”, и от всички деца в квартала, двустранно бе избрала... мен.
Няма да забравя сестра Лариса, която първите няколко дни ме гонеше с хапчетата и докато извикаше: ”Шовай”, хапчетата вече бяха в гърлото ми. След двайсетина дни и около 80 прободни рани, (по 4 инжекции на ден, без да споменавам къде, защото онова място ми служи вярно и до ден днешен),отново се върнах готов и жаден за приключения
Съседите бяха дигнали къща на 3 етажа, която все още стои неизмазана и без врати и дограми. Съсвсем естествено, тя тутакси се превърна в нашето любимо място за игра на фунийки и на хлебец.
За тези ,които не знаят уточнявам, че:
Основна пособие в играта са тръбичките от стари телевизионни антени. В тръбичката поставяте или фунийка, направена най-често от майчините “Жената днес”,или хляб замесен с вода. „Тестото” се забърква в една средно голяма кофа, от която всеки взема, за да си зареди „оръжието”. Децата се разделят на отбори и се почва.
Фунийките или тестото се поставят в единия край на тръбичката и чрез духане се стреляш в противника. Разбира се, че имаше множество инциденти, но както вече споменах, болницата беше съвесм, ама съвсем наблизо. Е, понякога и доста далече.
През почти всичкото останало време гонехме топката. Без значение кой какви умения и екипировка притежаваше, всички вкупом се пускахме след нея. Достатъчно бе да очертаем вратите с фланелките си и футболът продължаваше, докато топката все още се виждаше. Следваше кратко прибиране за вечеря, (за около 15 минути) и отново излизахме навън за най-любимата ни част от вечерта - играта на жмичка. Може би, защото в нея участие взимаха и момичета, макар да не съм съвсем сигурен.
Такива бяха дните ни. И пак такива детски вечерите ни.
Не ми се иска да завършвам тъжно,но ще ви споделя моята тъжна, днешна реалност. Баща съм на две здрави деца. Вчера купихме волейболна топка и отидохме с деветгодишния ми син на площадката да поиграем волейбол. Посъбраха се и други деца и заиграхме. А аз, като магаре из овце. След двайсетина минутна игра, разочарованието би бе огромно. Чувствах как във всяка една от тези минути, моето желание за игра беше много по-голямо от това на цялата тайфа дечурлига.
Най-вероятно, защото не носех със себе си плейстейшъна или таблета, но така или иначи си тръгнах към дома с убеждението, че следващия път, отново няма да ги взема.
www.youtube.com/watch?v=8vlWB8GEs-0
Comments
Искам пак да съм дете 🙂
За разлика от повечето си връстници по онова време, дето бързаха да станат или изглеждат големи, връщайки се от лагер през лятната ваканция между 7 и 8 клас, аз ревах 3 дни като магаре, защото осъзнах, че раста и ставам голяма, а аз не исках това. Исках да съм си винаги дете и това направо ме разби...
- ГОШЕЕЕЕЕ, ПРИБИРАЙ СЕ МАМОООО
- САМО ОЩЕ 5 МИНУТИИИИИИИИИИИИИИИИИИ
o7
ооо, да ...върна ме в детските ми години.🙂 Играехме на стражари и апаши също, момичетата много играехме и на ластик и дама По цял ден навън - не могат да ни приберат 🙂
Умирах от яд, когато майка ми извисеше глас да ме вика от терасата. Другите деца играеха винагидо късно, а аз трябваше да съм се прибрала когато започва да се стъмва (това, обаче, удобно не важеше за лятото, когато ме искаха у дома в 20 часа... някъде докъм 20-годишна възраст :/ ) и висях като сопол на терасата да гледам жално... Помня как баща ми беше донесъл от някаква командировка 2 красиви бели рокли - ленени, с тънки презрамки, с нещо като шевици, почти еднакви да сме аз и майка ми. След първото ми излизане с нея се прибрах омазана със зелени домати, дето докопвахме през оградата от дворчето на един леко чалнат чичко, както и с кръв от обеленото коляно--> следствие от гоненето от страна на въпросния чичко... Помня как се врязваха в ръцете ми дръжките на тежките мрежи, с които мъкнех празните стъклени бутилки до пункта за изкупуване, тъй като беше едно от моите задължения, и как след 2 часа висене на опашката там, не ми даваха и стотинка от тези парички, а всички останали деца връщаха бутилките за своя джоб... Помня как висях залепена на витрината на магазин "Млад техник" да зяпам и точа лиги по супер-дупер-интересните конструктори и други нещица, които продаваха там... Помня по какви дървета се катерех постоянно и с ужас установявам, че ако след година-две видя моето хлапе да прави същите тези дивотии, каквито аз навремето, ще изпадна в ужас и ще стои наказан у дома доживотно 🙁 Помня и така ми липсва...
Палавото Ани , а : )
Не можела да пише, а?
Ти ли...🙂
Като им разправям на сегашните 10- 15 годишни , как сме били всички (понякога над 20 хлапета) на градинката до Спортното у-ще до 22- 23 часа лятото и всеки домъкнал ,кой пиле , кой картофи , хляб .... палехме огън и споделяхме всичко. Родителите ни излизаха на терасите или до края на улицата и се провикваха в тъмното - Иване , Дияна ... и се чуваше ,,Още 10 мин . и се прибирам''. Опасно беше само някой да не се изгори на огъня .Сега ...... това е мит и легенда вече : ( : ( : (
Ха, да си направиш писта за колички в избуялата люцерна на Дядо Слави и цял ден да се гониш из кривите пътеки в люцерната.
А някой стъпил извън пътеката - и трябваше да почва отначало.
Това до оня вълшебен вечерен миг, когато излезнеха светулките и всякакви "правила" за писти и пътеки изчезваха.
Вълшебството за наловиш десетина светулки и да ги залепиш по челото, китките и лактите.
Та докато мигат в тъмното да станеш един от "Седморката на Блейк"
А буркана със заловените в полет светулки мигаше като мистичният компютър ОРАК от същата тази "Седморка на Блейк"
Да те събудят сутринта.... с изчезналата магия, с буркана мъртви светулки и изпотъпканата ливада с люцерна на Дядо Слави.
Наредени един до друг, засрамени и чакащи Дървеният Господ, подсмърчащи ...
А Дядо Слави да дойде със старата си магаричка, да погледне тъжно на съсипаната люцерна, да въздъхне, па да се обърне към нашите баби и дядовци и да каже:
- А бе оставете ги растат дечиняата!
..
Спомен....
"... Имаш ли ти един приятел,
който да е като теб мечтател
ще оцелееш, ще запазиш
Дон Кихот в себе си, Робинзон, Гъливер..."
Никъв таблет. На площадката!🙂
Ей, така те искам!
o7
o7
А аз бях много добра на народна топка, но и добре се справях с футбола, като за момиче. 🙂
Радвам се,че опита ми като журналист е горе долу успешен още с първата статия!Благодаря за хубавите коментари.И да, разказа е 100% истински 🙂
И благодаря на Сол за помощта!
Ех, липсва ми времето, когато родителите ми се прибираха преди мен - те от работа, аз от училище и игра. Защото за мен училището почваше в 7:30 и свършваше около 21:30. След уроците следваше кратко посещение на апартамента(колкото да оставя раницата и да хапна). А от там - стражари и апаши, футбол,баскетбол, волейбол (или някакво подобие, че някой все свиваше мрежата, която родителите ни слагаха за да играем),джитбол(все пак мрежата не беше много високо,че да не става и за това), както и на много други игри с топка или без топка - все ни беше тая важното е,че се забавлявахме. После пораснахме - открихме компютърните зали - играехме CS,HL, но винаги за не повече от 2 часа (джобните ни не стигаха за повече), но после пак идваше ред на игрището. Игрище, което преди 4 години общината ремонтира(било вече опасно за децата, не че някой ги пита тях) и дойде шока за мен и моите приятели (тогава на по 20-25 години), че ние бягаме след топката повече от днешните хлапета (нищо че сме били преди това на работа) и с повече жар от тях. Просто в сегашните деца я няма страстта към колективните игри за съжаление.