До тези, които...

Day 2,782, 14:39 Published in Bulgaria Bulgaria by didi210

Провокира ме пост от една изтрита статия, в който пишеше, че поезията не е нещо, което чак толкова трябва да се величае и т.н. Поезията не е лъжица за всяка уста, а и гроздето винаги е кисело когато е високо 😉

Пускам стихове на една непозната за публиката авторка. Творец, чиято богата душевност, изразена в стихове излиза отвъд разбиранията на редица "познавачи". Приятна наслада с редовете по-долу.

Кой?

Кой разкъса крилете на музата?
С капки кръв, кой обагри света?
Кой ли Бог сътворил е заблудата -
,,със зората си тръгва нощта''?

Кой дървото изтръгна от корени?
Кой се връща назад след смъртта?
Кой прегръдки краде от затворена
за любов, прегрешила душа?

Кой с омраза градил е оковите
и сърцето заключил е в страх?
Кой изгаря, изтлявайки в огъня,
който вече превърна се в прах?

Велислава Стефанова
20.05.2015

Точно така


Точно така се разлива сърцето,
както разлива се чаша с вода.
Точно в такава невинна безцветност
изписах душата със своите слова.

Точно, където морето разкрива
с безкрайния си плач непозната тъга...
Там същността ми неволно се слива
с копнежа на всяка разбита вълна.

Точно така се разлива сърцето
и бурния шепот на мъртва вода.
Точно така би прогледнал ,,слепецът''
и би възроптал срещу свойта съдба.

Велислава Стефанова
22.05.2015

Къде си ти?

Разходка през блуждаеща пътека,
през тишината, сътворена от резците
на хиляди отровни остриета.
А къде си ти?

От другата страна е твоят стон...
Къде си ти, когато ме разцепват
и правят ме на мънички парчета?
Душата разпилени е сръчи...

Къде си ти и кой ме е обсебил?
Сама съм и очаквам да боли,
но не... Милион души,
а тънем в бездушевност.

Къде си ти... Безпаметно мълчи
на мрака дръзкостта и се стопи...
А къде си ти?
Ти навярно я изпепели?!

Велислава Стефанова
22.06.2015

Луната ме дебне

Луната ме дебне, когато остана сама
с очите си - бездни поглъща ме цяла.
Уж е светило, което смекчава нощта,
а с тъмни окови душата ми сякаш затваря.

Мракът е нейния лек за скръбта ни...
Всяка преграда е зов на души.
Луната не дебне, тя просто догаря...
В очите и тлеят все мъртви мечти.

Луната изчезва сразена от рани,
когато умора я счупи на прах...
Луната от тъмните сенки ни брани
и тежката пустош на нашия грях.

Велислава Стефанова
03.07.2015