Join the new world

Тъмнина, плътна, непрогледна. Абсолютно подредена неподвижност.Почти. Времето застинало в един съвършен момент…
Редът, Дисциплината и Математиката наблюдаваха доволни творението си. Доколкото им беше останало това усещане…
Този път бяха успели. Всички уравнения решени, параметрите определени с абсолютна точност, неизвестните намерени, всяка вероятност оценена, всичко предвидено натикано в рамките на допустимите стойности. Универсалната им формула работеше. Спечелиха тази надпревара с Хаоса, та кой беше той, разбира се как няма да спечелят,те следваха единствената вярна идея, самата истина и я постигнаха: Симетрична постоянна хармония.
За малко да са щастливи ако, но щастието разбира се беше неконтролируемо , неподвластно, щеше да развали всичко и затова го бяха изтрили от формулата.
Общуваха си на най-високо, свръх телепатия на невеществени създания. Абсолютно чисти мисли, които като че ли се докосваха.
-Всичко е идеално - отсече Редът.
-Така трябва да е. Това е изначалната идея, истинската хармония, ЕДИНСТВЕНАТА ИСТИНА!- добави Дисциплината.
Математиката, знаейки, че е основата на това дело:
-Всичко е както трябва да е! Ние сме първото начало и самият край! Ние сме! Сега е завинаги! Съвършенство!
-Нали…?- Редът твърде късно осъзна грешката си това “нали“ се беше промъкнало някак. Една единствена първична частица се стрелна в пространството. Този „вредител“ Съмнението…
-Ти как си посмял да го пропуснеш..!- Дисциплината също сгреши, но беше късно…
-ТИ!АЗ!-Редът , недоумяващо… След Съмнението в перфектната вселена бе останала и Индивидуалността, нейната частица също се стрелна на някъде…
-Спрете. И с тях ще се справим, всичко е идеално, няма къде да се скрият вече.- математиката съхранила равновесието си. И беше права. Те бяха ограничили пространството и спрели времето. Нямаше начин да сгрешат, е освен един… и го направиха. Започна преследването.
Съмнението и Индивидуалността се стрелкаха през тъмнината оставяйки бледи следи след себе си. Бяха обречени, но и знаеха че това е единствения им шанс, че носят в себе от всичко, трябваше им само достатъчно енергия, само да издържат докато се натрупа заряд ,с който да разбият статиката.Образуваха безцветни дъги и форми, беснееха в див танц пред преследвачите си, дразнеха ги с всички отпечатъци на мисли и чувства, които бяха скрили в себе си.
Но всичко вървеше по план. Планът на Математиката. Основната конструкция на тази вселена и беше краен, завършен.Бам! Блъснаха се в края. Нямаше накъде да бягат. Обкръжаваха ги. Редът, Дисциплината и Математиката бяха възстановили хармонията си дори бяха на още по високо ниво.
-Ние сме! Сега е завинаги! Така е и само така трябва да е! – те като едно цяло, една свръхсила…
Нямаше накъде.
-Провалихме ли се? – Съмнението.
-Все пак нека да опитаме,да напрегнем всички сили, целият заряд който се събра малък е, но… да използваме и онези неща…-Индивидуалността
-Останките от онази смахната планета? Вяра, надежда, любов колко наивно звучат само, но няма какво да се губи вече…
Сляха се, безцветна няма експлозия се устреми право към всемогъщата тройка.Нямаха сили. Не им достигаше заряд. Изборът им беше губещ нямаше да победят… Огромната плътна маса ги поглъщаше. Откраднатите време и движение се изчерпваха, изходът ясен. Това беше краят. И те спряха да се съпротивляват, направиха нов избор… Отдадоха последния собствен момент на самите себе си, на щастието, че са заедно тук и сега, абсолютно сливане, пълно щастие.
Страха изчезна, сливаха се с единствения перфектен момент с перфектната вселена. Всичко застиваше…
-ИЗНЕНАДААА! – каза той и се появи самият Хаос! Преобразен като идеален вектор се стрелна право в равновесната точка… Тройката, тази свръхсила нямаше как реагира,нямаше време, а и имаше пълният контрол, имаше универсалната формула:
-НИЕ СМЕ! СЕГА Е ЗАВИНАГИ!
………………………………………………………………………………………………………………………………………..
БУМ!
Пространството се разпадна и пресъздаде пак. Крайностите бяха изчезнали, безкрайност във всички посоки. Времето пак потече свободно настъпи следващия миг… Експлозии от звуци, цветове и форми вплетени в безкрайна верижна реакция. Частиците преминаваха от едни в други. Всичко умираше и се пресъздаваше непрекъснато…
Там някъде във Вселената, на една малка планета, заета на три четвърти от вода, но наречена от „разумните“ и обитатели Земя, Ред ,Дисциплина и Математика висяха като призраци в една пустиня. Доста нисша и материализирана за тях форма..
-Все пак ние сме! Все още макар и да не знам защо, но съществуваме- каза Редът.
-Да, но как ние загубихме не трябваше ли да изчезнем? – Дисциплина.
-Системата няма решение – Математика сякаш на себе си…
-Разбира се, че ще съществувате –появи се Хаос, смес от тъмна материя и кипяща енергия.- Самото ваше съществуване ви спря. И разбира се… АЗ!
-Сега какво?-попита Ред.
-Как какво? Сега мина вече е „беше“ но после отново ще бъде сега.. Съществувайте опитайте пак, няма по добро място да съберете сили. Тук са всички мисли и чувства, всички по-големи и малки сили, които съществуват в пространството.
-А какво стана с онези двамата?- Дисциплина с чувство за вина, по дяволите на товя място какви дразнещи неща вирееха…
-О, незнам, съществуват, може би?- и Хаос изчезна…

Първите слънчеви, лъчи огряваха малка зелена поляна. Хладен повей, изпълнен с аромат на бор идваше от близката гора, росата блестеше магически, напук на гибелта си всяка капка се стремеше към светлината към това да заблести и и да изчезне, утре пак щеше да се върне макар и друга…
Два чифта очи се отвориха, спогледаха се инстинктивно едни друга, два потока от мисли и чувства се сблъскаха един в друг:“Успели сме все пак, но как?“, „А на кого му пука?“. Последва боричкане, леко захапване за ухото, мокри лапи се сблъскаха, леко дружелюбно изръмжаване и два млади вълка се в луда гонитба…

Някъде там, пак на тази смахната планета, един работник си каза, че е по-добре да спре до тук и да не ви мъчи повече, но нали е малко гаден.. На работа в неделя, ден който щеше да е празен и загубен в потока на времето, ако беше оставил обстоятелствата които ни притискат ежедневно, щеше да си тъне в депресиран хейт като колегите си чакащи чудо… Да обаче той се печеше доволен на слънцето пиеше си кафето и слушайки БГ радио, пишеше доволен от избора си, да действа да създава нещо дори да е само тази илюзия. Да обстоятелствата са неуморни, всесилни и могат да ни пристискат до смазване, когато и както пожелаят, но винаги остава избора, свободната воля да си направиш кефа ,да им се опълчиш или там каквото искаш с това което имаш под ръка.

В безброй други реалности те печелеха, защо точно тази?.. – Сам себе си попита Хаос…

Статията е публикувана по повод втория кръг на "Мастиленият лабиринт 3: "Приказка за избора". Ето и още от отбор "Страст":
Избор за цял живот
Защо не спира да боли
Дългоочаквана среща
Изборът и свободата
Игра на избори