Join the new world

В центъра на града си подухваше силен северен вятър. Трахикарпусите разклащаха недоволно своите вечнозелени листа, а минувачите се загръщаха във връхните си дрехи. Нами беше седнала на една олющена пейка, на която беше счупена една от гредите за сядане. Тя бе скръстила ръце в защитна позиция, защото бе забравила да се облече подходящо. В същото време нейните очи, на които бе поставила любимите си червени лещи, гледаха с очакване.

По някое време се зададе дама, облечена в бежова рокля с гол гръб, достигаща до коленете ѝ. Цветът малката чантичка, както и на високите ѝ обувки, кореспондираше напълно с облеклото ѝ. Походката ѝ беше неправилна, защото най-вероятно отдавна не бе носила високи токчета, а по загорялото ѝ лице можеха да се забележат бръчки. Тя се движеше към пейката, на която бе седнала Нами и я заговори:
– Здравей Нами!
– Здравей!
– Можеш ли да се сетиш коя съм? – попита въпросната дама.

Нами в първия момент не можеше да познае жената, но след няколко секунди мислене отговори:
– Да не си Клаудия? – пита я с неувереност.
– Да, Нами, аз съм!
– Изглеждаш много променена. Какво ти се е случило?
– Ами предполагам, че можеш да се досетиш защо изглеждам така.
– А, да, ти бе попаднала в затвора, заради данъчни измами – Нами се опита да си спомни.
– Позна! – възкликна Клаудия.
– Обаче изглежда, че са те мъчили там. Можеш ли да разкажеш?
– За съжаление си права. Ще се опитам да ти разкажа – Клаудия спря замалко да говори и изглеждаше някак си развълнувана. Все пак събра сили и продължи – Осъдиха ме за данъчни измами на шест месеца затвор. Не след дълго попаднах в затворническо общежитие с някаква урупсия, която не приличаше на жена, а на някаква грозна горила. Лежеше там, заради извършване на множество обири. С мен се държеше изключително арогантно, посягаше ми постоянно и все ме заплашваше. За съжаление нямах избор и трябваше да я търпя – дамата замлъкна.
– Това е ужасно! - Извика Нами.
– Така си е, но още не си чула най-лошото.
– Слушам! – Нами отвърна нетърпеливо!
– Затворничките ги разпределяха на работа, както им скимне. Аз имах нещастието да работя на някакъв изкоп, с надзирател, който бе бивш военен от запаса. Събуждане ни рано сутрин и ни мъчеше много. Няма значение колко е студено – не трябваше да спираме. Единствено по обяд имахме право да ядем от някаква помия и да пием малко вода. После работата продължаваше до доста късно и аз буквално вкочанясвах. След толкова тежки дни просто се връщах изнемогнала в килията си. А онова чудовище, с което живеех и дето чистеше тоалетните в затвора, не бе изтощена и псуваше на поразия. Постоянно ми се смееше и ми натякваше, че съм лигла и дрънкаше как моята работа била лесна, а нейната – трудна – от очите на Клаудия се търкулнаха сълзи, защото бе наясно, че тя, която бе кривнала леко от пътя, вършеше черната работа, докато рецидива си стоеше на топличко и не се мъчеше особено. Все пак намери сили да продължи, макар и да се бе задъхала от вълнение – Бях изключително изтощена и не можех да се противопоставя на никого. Толкова зле се чувствах, че нямах сили дори да плача. Единствената светлина, която можеше да ме озари там, бе тази на луната, която се показваше през бронираното прозорче на килията – Клаудия заплака и спря да говори.

Нами се опита да я утеши. Прегърна я и заплака. Емоциите на двете дами бяха силни и заедно споделяха мъката си. Последва мълчание. А след това, Нами попита неочаквано:
– Все пак кажи за някой хубав момент там.
След тежка въздишка получи отговор:
– След се сбогувах с тъпия надзирател и се приготвях да изляза от затвора, докато оная вещица ме кълнеше и тънеше в злобата си.
– А след като излезе от затвора, как се почувства? – нахално попита Нами.
– Почувствах се по-силна от всякога. Излязох от затворническото общежитие и подишах чист въздух. Усетих вятъра как вее разчорлената ми коса. Изглеждах омърлушена, но пък бях щастлива. След това тръгнах сама към града. Радвах се, че можех да избера накъде да тръгна, както и какво да правя. Не да бъда робиня, а нормален човек – Клаудия започна да говори все по-уверено.
– Сега как си? – попита я Нами.
– Добре се чувствам. Раните почти са зараснали, но белезите няма да изчезнат. Все пак съм щастлива, че мога да избирам как да живея и си намерих интересна работа – да работя в градската библиотека, където освен да работя, мога и да си чета на воля.
– Прекрасно е, че си намерила работа, която ти харесва – зарадва се Нами и допълни шеговито – нали знаеш кой не чете книги?
– Да, ти Нами. Пак ли играеш? – Полюбопитства Клаудия.

Нами изкара от джоба си смартфона, написа erepublik.com и влезе директно в профила си. Показа го на приятелката си и допълни уверено:
– Да, и още как!
Нами даде смарфона си на Клаудия и ѝ показа своите статии. Тя се зачете и ѝ каза:
– Ти пишеш хубаво, но няма да е зле да прочетеш и няколко книги. Аз в момента чета „Игрите на глада“ и сюжетът много ми допада. Ако искаш, ще ти дам да я четеш напълно безплатно.
– Не, благодаря – веднага отсече Нами. – Предпочитам си игрите. Четенето за мен е твърде времеемко занимание.
– Твой си избор. Ти избираш как да живееш. После обаче да не страдаш – намигна ѝ Клаудия.
– Спокойно, нищо няма да ми се случи! – уверено отговори Нами.
– Добре! Чао миличка и до нови срещи!
– Чао Клаудия и всичко най-хубаво ти желая!

Двете станаха от остарялата пейка и поеха в различни посоки. Клаудия се бе запътила към близката автобусна спирка с неправилната си походка, докато Нами отиде да си купи сладолед и след това да се разходи в градския парк.



Тази статия е писана за конкурса „Мастиленият лабиринт 3“, като част от предварителното отсяване на отбор "Страст".