Join the new world

Дебелият отхапа, крайчето на последното останало кюфте, в целият мрачен апартамент и след това бавно го остави в чинията, като сърцето му се късаше от мъка, защото знаеше, че то ще стои сам самичко там в тъмното.
„Горкото кюфте”, тихичко каза Шишо и натисна първата буква, на пишещата машина, а пръста му леко се хлъзна по клавиша, като мазно кебапче, по филийка бял хляб. Време беше след толкова много дни, отново света да бъде облян, със нечуваните истории, за небивали герои и места, разказани от Дебел Сашо

Преди месец, когато всичко в живота на Дебелият, се беше подредило, като малка спретна аптечка на чисто нова шофьорка, той седеше отпуснат, на верандата, на старата селска къща и похапваше, леко прегорелите кюфтета, които старата леля Пена му доставяше всяка сутрин, заедно с вестника и една кофа мляко, за преглъщане. Откакто майка му, се беше качила на небето, дебелото момче се бе завърнало в родният дом и се бе отдало, изцяло на научна работа, като изследваше промените на човешкият организъм, след стимулирането му, с големи количества кюфтета от свинска, говежда и смес кайма. Шишо предполагаше, че ако човек изяжда, по 150 кюфтета на ден, след точно 759 дни, период получен, чрез сложна математическа система от функционални зависимости, ще придобие нечовешки способности и сила. Теоретично, всичко беше в главата на Дебел Сашо и той се бе впуснал, в преследване на голямата цел, като беше помолил, леля Пена от съседната къща, да му пържи по точно 150 кюфтенца, размер D и да му ги носи, всяка сутрин. Бабата, първоначално се беше объркала и не знаеше дали да приеме, но като видя изстрадалия и изпит, от научна треска вид на дебелото съседче, прие и започна да пържи, по 8 часа на ден, кюфтета в името на прогреса.

И точно когато всичко изглеждаше някак невъзможно великолепно, телефона в антрето на къщата издрънча и стресна Шишо, като той за малко не глътна, поредното кюфте направо цяло. Дебелия се огледа наоколо, но не видя никой, който да отиде и вдигне, затова изсумтя и с попъшкване, като на прегладнял, наднормен катаджия отиде до апарата и вдигна слушалката.
- Нямам кюфтета – побърза да каже той, веднага щом допря пластмасата до устата си – объркали сте номера. – продължи със същият изстрадал глас.
- Дебел – отвърна красив женски глас – Дебел, не търся кюфтета, търся теб. Имам нужда от твоята помощ
Дебелия невярващо отмести слушалката от ухото и я постави точно пред лицето си, като я заоглежда така, че всеки момент очакваше от нея да изскочи зайче или ако не зайче то поне препечено кюфтенце леко докоснато от доматен сос. След минута разглеждане той дочу, че гласа отвътре говореше нещо, любопитството му надделя и той отново вдигна телефона до ухото си.
- ... в Армения, където само ти може да я намериш.
- Кое да намеря – попита Шишо – и какво е Армения? Яде ли се?
Той изчака малко, но отсреща никой не му отговори.
- Ало! А-А-А-А-А-Л-Л-Л-О-О-О! – повика отново женският глас, но и сега нищо. Пълна тишина
- Затвори - каза с учудване Дебел Сашо и също затвори телефона и се върна на верандата. Взе едно кюфте от купата пред него отвори широко уста и го лапна наведнъж, като гладен питон, заблудено теле.
„Армения? Трябва да разбера какво е Армения и какво само аз мога да намеря.” - помисли си Дебел Сашо докато дъвчеше кюфтето а ушите му слизаха и се качваха по кръглото лице като бутала на Вартбург с горни скорости.
Дебелият разбра, че отново трябва да поеме на дълъг път изпълнен с неизвестности и липса на кюфтета, но усещаше, че жената с прекрасният глас е в беда и само той можеше да и помогне. В този момент той преглътна последният залък и лапна следващото кюфте в името на науката. Утре сутринта, щеше да се изкъпе, за първи път от Великден насам и щеше да отиде в града, за да научи какво е, къде е и яде ли се това нещо, Арменията.