Join the new world

Здравейте, еБългари!

Тази статия е за конкурса на Партия ГнБ - http://www.erepublik.com/en/article/-1344-2597556/1/20

---

- Здравей, Мария. Кога си идва, Калоян? Ще ви чакаме на Цветница.
- Разбира се, че ще ви посетим - каза тя и се усмихна. Поздрави у вас и до скоро.

Още три дни - мислеше си тя. Само още три дни трябваше да чака Калоян да се прибере от чужбина. Семейството отново щеше да бъде цяло, а мисълта за това я караше леко да се усмихва. Отново можеше да бъде жена - обгрижвана и обичана, и нямаше да и се налага да е глава на семейство. А и имаше нужда от съпруга си - някой трябваше да оправи капещото кранче в банята, гумите на колата бяха за смяна, планираше да боядисат кухнята в нещо по-свежо... Но най-вече искаше да му покаже къщата. Онази, която видя докато се разхождаше в старата част на града. Беше любов от пръв поглед. Табелката "Продава се" привлече вниманието и. Отдавна мечтаеше за къща, а тази беше перфектната. Докато се разхождаше из стаите, си представяше всеки детайл. Вярно имаше нужда от ремонт, но очарованието на тази стара постройка успя да я омагьоса. А щом влязоха в градината вече знаеше, че това ще е техния бъдещ дом. Цъфналите овошки на фона на залязващото слънце създаваха усещането за нещо неземно, а беседката и старата чешма щяха да са мястото където да остареят заедно с Калоян радващи се на внуците си... Ах, кога ще минат тези три дни...

***

Пристигнаха най-накрая. Младото момче с радост гледаше билетите за концерта на Форинър. Това беше любимата група на баща му. Идваше си след 3 дни, а той нямаше търпение да го изненада. Искаше това да е своеобразното му извинение за последните 2-3 години. Влизайки в пубертета не можеше да се пребори с огорчението, че баща му отсъства в големи периоди от време. Точно когато искаше да му разкаже за поредния му успех от състезанията, да обсъдят поредния мач на любимият му отбор или просто да потърси съвет как да се справи с досадния бияч от съседния клас него го нямаше. Ден след ден, седмица след седмица. Даваше си сметка, че прави всичко това за да може той, малката му сестричка и майка му Мария да могат да живеят добре в тази объркана държава, но не можеше да се пребори с разочарованието си. И така до преди месец. Докато срещна Елена. Скромното момиче от съседния клас изведнъж се превърна в красавица, след която всички се обръщаха. А приятелството им някак неусетно премина в нещо вълшебно. Докато се връщаха от училище в края на март, а тя му разказваше за преживяното този ден, погледите им се срещнаха. Имаше нещо особено в начина по който го гледаше, нещо на което не можа да устои и я целуна. А след това - вълшебство, което го накара да гледа на света около себе си с други очи.
Хайде тате, идвай си. Нямам търпение да ти разкажа какво се случи...

***

- Моля те, мамо. Много искам да имам тази рокля. Онази фръцла, Ани от 3б я има от седмица и не спира да се фука с нея.
- Не мога да ти я купя без да говорим с татко ти, миличка - каза майка и, погали я по русата косичка, а в погледа и имаше лека усмивка.
- Ех, мамо... - каза малкото момиченце и уж сърдито избяга в стаята си, преди да са и намерили нещо да помага. Легна на леглото, гушвайки любимата си плюшена играчка и започна да си мисли за всичките неща, които щяха да правят с татко. Беше и обещал да изпълни три нейни желания и нямаше търпение да му ги каже. Искаше да отидат на кино само двамата за да има цялото му внимание само за себе си, после щяха да посетят онази малка сладкарничка, в която обичаха да ядат сладолед, а той не пропускаше да намаже нослето и със сметана, но най-много от всичко искаше да заспи на рамото на татко си, докато той и чете любимата им приказка. Не можеше да не мисли и за изненадата, за която той някак мимоходом спомена при последния им разговор.
Как е на тати, принцесата? Знаеш колко те обичам, мила моя. Да слушаш мама и в четвъртък да си легнеш рано, защото в петък ще ти трябват сили да разопаковаш подарък, за който отдавна мечтаеш - последните му думи още ехтяха в малката главичка. Чакаааам те, татее.

***

Беше типичната немска нощ - тъмна и беззвездна. Минаха 4-ри месеца откакто пътуваше по шосетата между Германия и Дания и не можеше да спре да се учудва на този факт. Защо, по дяволите, толкова рядко се виждат звездите тук? Но тази вечер, всичко беше по-различно. Това беше последния му курс. В четвъртък летеше за България. Следваше месец, в който отново щеше да бъде с любимите си хора. Шефа му съобщи новината преди два дни и сякаш от този миг всичко стана по-светло. Шофирането, товаренето, разтоварването, непрекъснатото напрежение да не обърка нещо в комуникацията с чужденците. Нямаше търпение да ги види. Мария, която му беше споменала, че иска да му покаже нещо. Синът си, който сякаш от месец звучеше по-друг начин - нямаше я непрекъснатата нотка на огорчение, преминаваща в агресия при всеки по личен въпрос. И малката му принцеса. Успя да намери роклята, която тя толкова много искаше да има. Нямаше търпение да и я подари и да изпълни желанията, които тя има, както и беше обещал. Светлините на селцата, покрай които минаваше тази вечер сякаш бяха неговите звезди, защото предвкусваше щастието от всичко, което го очакваше...

И точно в този момент светна червената лампичка на таблото. Мамка му и гума - помисли си Калоян. За трети път в рамките на два месеца. Трябва да говоря с шефа. Добре че познаваше добре процедурата. Обади се на пътната помощ, те дойдоха за по-малко от половин час, свършиха си работата за минути и му оставаше само да си вземе фактурата. Нямаше търпение да се качи отново на камиона и да измине последните 300 км, делящи го от мечтаното пътуване към дома. И точно тогава се случи - видя приближаващите светлини от камиона на заспал шофьор, чу зловещия удар в сервизната кола, като на сън видя как тя приближава към него и след това усети удара. Първо почувства болката, която сякаш взриви тялото му, после света около него се завъртя многократно без да може да разбере къде е горе и долу, ляво и дясно и накрая усети падането. Странно, изведнъж болката изчезна, а на нейно място остана... нищо. Просто нищо. Не можеше да движи краката си, не усещаше стомаха си, ръцете му бяха странно изтръпнали. Разбра че нещо не е наред, но нямаше как да обясни на дошлите спешни медици какво му е. Пустия му език...

Здравей, Калояне - чу топъл женски глас да му говори на чист български. Аз съм дежурния рентгенолог в тази болница. Как си? Гледаше го в очите, а погледът и не можеше да скрие тревогата. Без да изчаква отговора му, продължи - Пострадал си сериозно. Парче от прешлен се е забило в гръбначния ти мозък и е предизвикало тежки поражения. Неврохирурзите искат да те оперират по спешност. Ще се видим след операцията.

След това всичко като, че ли се сля в миг. Суматохата около него, подготовката за операцията, лицето на надвеселия се над него анестезиолог, който се опитваше да му обясни нещо на руски. Ама аз не съм руснак, мислеше си той , но все пак разбра - ще му дадат болкоуспокояващо и приспивателно. Затвори очи и докато медикаментите обвиваха в пелена съзнанието му отново можеше да чувства краката си. Беше на плажа със семейството си. Усещаше гъделичкането на пясъка, топлината, гледаше с гордост как синът му играе плажен волейбол, как малката му принцеса правеше замък с приятелките си и Мария, която се приближаваше с две димящи чаши в ръце и поглед изпълнен с обич. Гледаше ги и не можеше да се нарадва на щастието си.

И незнайно защо една мисъл непрекъснато си пробиваше път през спускащата се пелена. Отново и отново.
Животът е това, което ни се случва, докато правим планове за него...

---

Бел. авт. Историята на този разказ, уви е провокирана от действителната съдба на наш сънародник, който продължава да се бори с нещастието, което го сполетя. Имената на участниците разбира се са променени. Стискайте му палци. Дано понякога наистина стават чудеса...