Вопъл от дебелата душа?

Day 2,262, 14:30 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Shepherd From The Iron Tower

Време е да покажем главите заровени с месеци изпод ***ната и да изпуснем въздуха. Такава апатия и безразличие, като сега е края на пътя. Шест виртуални години бяха достатъчни за нашето малко общество, на търсещи забрава от реализмът душици, да извърви прехода, който същият първообразен народ извървя за сто и тридесет истински 365 дневни години.

И тук както и там в началото е имало ентусиазъм. Енергия, сила, воля, мисъл, действие, желание, мечти. Едно по едно всички те са загаснали. Там за век тук за пет години. Шестдесетте месеца. Става за заглавие на роман. Какво се промени? Играта? Да. Играта се промени изцяло. Друго? Хората които населяват тези няколко графични страници? Да и те. Някой деца пораснаха, някой възрастни също. На едни им писна, на други им доскуча, трети се разболяха от носталгия по старата игра. От армията останаха само генералите, но вече уморени от дългите години служба. Жалко. А само като си спомня, колко много положителна енергия имаше в началото. Мониторът ми светеше като 100 ватова крушка висяща на гол кабел от тавана. Сега едвам мъждука щом отворя вратата на този свят.

Ако кажа, че онези които създадоха "тук" не са виновни за това убийство на голямо желание, няма да съм честен с вас. Виновни са, защото дадоха свобода на тяхното собствено желание да хранят себе си и семействата си от творбата си, неосъзнавайки че те са отговорни само за грубият строеж и без довършителните работи, които други свършиха, сега тази къща нямаше да я има въобще. И все пак не те изкорениха първичното добро, както и не те го заместиха с вторичното зло, нали? Ако вдигна пръст и го размятам назидателно във въздуха, крещейки анатема за създателя, едва ли ще се пренесем в началото на пътя. Няма връщане назад. Това е сигурно. Сигурно е и друго обаче. Сигурно е че има път напред. Дали ще го извървим заедно или по отделно, това не зависи от хората в румънските офиси, нито от който и да било друг, освен от нас самите. Едва ли самотата е за предпочитане. Самотният човек цял живот съжалява, че е сам, дори и да не си го признава. Защо ние трябва да съжаляваме? Защо трябва да играем играта по отделно? Защо трябва постоянно да се караме, обиждаме, плюем, храчим, присмиваме. Защо се крием зад тролският си имидж, без да може да покажем всъщност колко много бихме искали да сме заедно. Как бих искал да играем заедно, отново, както в началото. Как ми липсва блестящият от енергията на стотиците приятели монитор. Колко е тъжно човек да живее сам, дори и в измисленият свят качен на някой сървър.