Join the new world

х х х

- Искам приказка! – рече Марти след плуването, облечен в небесносиньото си халатче.
- Ами тогава да ти разкажа за петленцето със златно гребенче...- предложих аз.
- Не, неее- тая е бебешка! – дирижираше речта си малкия , държейки в ръката си банан.- Искам за юнаци, приключения и да е дълга, мнооо-го дълга!
Внезапно бананът се превърна в магическа пръчица, небето се преобърна два пъти и се намерих на един кораб. Белите му платна ме носеха към красив бял град. Две огромни каменни статуи на войни пазеха входа на пристанището. На висок хълм се извисяваше палат, сякаш сътворен от морска пяна.
Моряците спускаха платната, хвърляха котви и въжета за пристан, оживено говорейки помежду си и с очакващите ги на брега.
Един моряк ме настъпи и чак сега обърнах внимание на себе си- бях облечен в бяла роба, с конопено въже на кръста и плетени по глезените сандали.
От двореца се чуваше тържествения звън на камбани.
- Защо бият камбаните? Празник ли има?- попитах една червенокоса девойка, продаваща риба.
- Не знаеш ли? Царицата е родила момченце. Град Ателантес си има наследник!
Нямаше съмнение – бях се озовал в страната на приказките...

х х х

И тъй, в едно далечно царство, в едно далечно господарство, живели цар и царица.
Те си нямали деца. Било истинско чудо, когато на седмата година им се родил син.
- Какво искате да е детето ви?- попитала орисницата, която била поканена на кръщенето.
- Искам да има златни коси и хубав глас.- отвърнала майката-царица.
- Външното за сметка на вътрешното.- зашепнала орисницата- Тъй да е!
Раснал принцът със златни коси и за това го кръстили Златин. Гласът му бил вълшебен
и всички се заслушвали на песните му от Бялата кула. Струвало им се, че ще бъде също така вълшебен и отблизо.
Но горд и надменен бил принцът. Езикът му сипел хули и обиди към прислугата и простолюдието, сякаш обладан от зли демони.
Случи се тъй, че при второто ми идване в града се залових за работа при един грънчар.
Бяхме приготвили колата с делви и стомни за пазара, когато се появи свитата на принца. Магаренцето ни се уплаши и каруцата се изпречи напреко на пътя.
- Ето ти на забава! Хайде да я прескачаме!- извика принцът и пришпори коня си.
Един след друг конниците префучаваха над каруцата, докато писаните грънци станаха на сол.
- Хей, не те ли е срам да ни трошиш делвите? – извика грънчарят с почервеняло лице.
- Замълчи, дрипав просяк! Знаеш ли кой съм аз? – обърна принцът коня си и замахна с камшика.
Красив на вид и грозен отвътре - точно както орисницата бе предрекла.
Царят и царицата се видяха в чудо и решиха да го изпратят на път, да се научи на ум и разум...

х х х

Мина се време и ето ти го на – пред грънчарницата пристигна Иван търговецът.
С каруцата си той отбираше хубави стоки и ги продаваше в съседния град Морено.
- Е, как е, върви ли алъш-вериша? Има ли новини? – попитах пътника, като му поднасях изстудено от кладенеца вино.
- Не са добри.- намръщи се Иван- Невярна болест е обгърнала Морено. Плюх си на петите и разпродадох каруцата в съседните села.
- Чувал ли си за принца? Оня, изгнаника със златни коси?
- Ба, имаше едно такова момче по пътя. Ама принц ли е бил, не ли- не знам. Ето я и тази история....
... Изпратили принцът , но не с фанфари и свита. Облекли го в обикновени пътнишки друхи, дали му тояга и вързопче с храна.
Ядосал се Злати на такова изпращане, но нямало що да стори. Тръгнал пеш и не свикнал без кон, уморил се здравата. Пътят извивал през един дървен мост и там имал една каруца, наклонена към дълбоката река.
Коларят се тюхкал и напразно се опитвал да намести колелото на мястото му.
- Хей, момче! Какво гледаш? Я ела тука да помогнеш!- извикал Иван.
На принцът не му било хубаво да чуе как някой му нарежда, но нямало що- разтоварил каруцата и нагласили колелото в главината. После пак натоварили багажа.
- Какво чакаш? Мятай се отгоре!- рекъл любезно търговецът- Или смяташ да се бъхтиш пеш?
По пътя принцът мълчал, сал му забранили да разкрива кой е.
Най-сетне стигнали Морено. Но не обичайната гълчава ги посрещнала, а мъртвешка тишина.
По улиците лежали болни и умирающи. Телата им били покрити с грозни мехури и рани.
- Ела с мен! – рекъл женски глас от сенките към Злати.
Гласът не бил заплашителен, макар песента му да омайвала духа. Привлечен като от магнит, принцът слязъл от каруцата, а Иван обърнал коня и побързал да се отдалечи от прокълнатия град, сякаш гонен от триста дяволи ...