Join the new world

Кой не е виждал тази знаменателна снимка – 20-годишната Райна Княгиня, със сабя в ръце, до знамето, което е шила и на което се четат думите “Свобода или смърт”? С това знаме, покачена на бял кон, тя възвестила свободата на панагюрци.



В изработката му имат дял още пет момичета и въпреки бързането го завършват едва на втория ден от обявяването на въстанието. Бенковски я качва на бял кон, със сабя и револвер в ръцете, и така преминава през целия град. Това, според спомените й, е най-тържественият ден от нашата краткотрайна свобода.

Жени и беловласи старци, редом с невръстни деца, вървели просълзени подир коня, пеели революционни песни и хвърляли цветя. Знамето на Райна Попгеоргиева, която по-късно турците наричат подигравателно “байрактарката”, не оцелява. То е заковано над вратата на щаба и турците го вземат. Самата байрактарка, която завинаги остава в нашата история с името Райна Княгиня, е

хваната, изнасилена и затворена в един влажен зандан в Пловдив

Там прекарва няколко ужасни месеца, подложена на унизително публично разкарване с вързани ръце, полугола, замервана с камъни по главната улица на града. Макгахан сравнява Райна Княгиня с Жана д'Арк.



Спасява я намесата на американския консул Скайлер. После я поема консулът на Русия в Пловдив Найден Геров. Изпраща я да учи в Русия. Тя си избира професия, която изисква най-кратко следване – акушерството. За да се върне час по-скоро в освободеното си отечество. Райна Попгеоргиева е първата дипломирана акушерка в България. Омъжва се за Васил Дипчев, кмет на Панагюрище, вече 26-годишна. Ражда му пет момчета, от които едното умира рано, а останалите стават офицери. През 1901 г., когато се честват 25 години от Априлското въстание, неуморната Райна ушива три копия на затритото знаме.

Умира през 1917 г. в София, където до последно акушерства. През 1976 г. пренасят тленните й останки в Панагюрище, в двора на родната й къща, където някога на газениче е бродирала знамето на въстанието.

Грижата за знамената била на апостолите в отделните революционни окръзи и те са поръчвали кой да ги изработи.

Женското дружество в Горна Оряховица, ръководено от Елена Грънчарова, изработва три знамена за Първи Търновски революционен окръг

Две от тях не се използват, третото знаме се развява от четата на Поп Харитон и Бачо Киро, която девет дни се отбранява в Дряновския манастир. Последните живи четници, преди да направят отчаян опит да разкъсат обкръжението, запалват знамето, за да го запазят от поругаване.

В Карлово са подготвени две знамена за Четвърти Панагюрски революционен окръг от Мария Ганева, дъщеря на съратник на Васил Левски. След потушаването на въстанието тя е арестувана, а после е освободена със застъпничеството на международна комисия.

Едното от знамената е неупотребено и след Освобождението е дадено на поборническо-опълченското дружество в града. Другото е пренесено от Панайот Волов в Панагюрище и става знамето на „Хвърковатата чета”, докато обикаля селата и насърчава селяните да се присъединят. Четата развява този “байрак” и в мъчителния си преход из Стара планина до окончателното си разпускане в Тетевенския балкан.

Тъй като Априлското въстание избухва преждевременно и много скоро се удавя в кръв, някои знамена остават завинаги скътани в моминските сандъци, неразвети. В Пазарджик, в Пловдив, във Враца…

В Пазарджик знамето е дело на учителката Теофана Величкова-Юрукова, сестра на революционера и писателя Константин Величков

В Пловдив е извезано от ученичката Елена Трантеева. Във Враца – от сестрите Мица и Калица Хаджикръстеви. Изглежда, че то единствено е било трикольор. След Освобождението се пази в щаба на пехотен полк в Северна България.

Копривщица, вестителка на Априлското въстание, е имала “главно воеводско” знаме. Изработва го учителката, бивша калугерка, Евлампия Ст. Векилова. Тя не успява да доизбродира “златния” лъв, но все пак знамето се “явява” на площада към обяд и подсилва радостта на населението. По-късно то съпровожда малката група на Панайот Волов и Георги Икономов чак до Бяла. За да го спасят, те го дават на свой съмишленик, овчар, и така то дочаква свободата.

В Брацигово над коприната се труди учителката от Пазарджик Ана Гиздова, не успява с бродериите, но го предава. То оцелява при погрома на башибозука и след време брациговската църква се възползва от хубавия плат за свои обредни нужди.

Две учителки ушиват знамето на Клисура – Гана Найденова и Зюмбюля Попстефанова. С него въстаниците и цялото население излизат на отбранителните укрепления в местността “Зли дол” и там то е осветено. Цяла седмица после се вее над позициите с шестте черешови топчета. Клисура, въстанала втора, първа е нападната и унищожена. В пожарищата и безразборната сеч на хора изчезва знамето.

Четата на Цанко Дюстабанов, която прибързано излиза от Габрово, има

най-странното знаме – червена моминска престилка, закрепена на лесков прът

Върху плата е пришит кръст от бял плат. По-късно въстаниците получават истинско знаме, приготвено от габровката Мария Ив. Ряскова. То е от червено сукно, а от бяло хасе са изработени и пришити “разярен” лъв и думите “Свобода или смърт”. Въпреки че четата е напълно разбита, оцелелите въстаници укриват знамето чак до освободителната 1878 г.

В Русе въстание няма, но Петрана Обретенова, щерката на Баба Тонка, ушива две знамена. Едното е за най-малкия й брат Георги Обретенов, помощник-апостол във Втори Сливенски революционен окръг. То става бойно знаме на малката чета на апостола Иларион Драгостинов и Стоил войвода – разбита след тежки и храбри сражения.

Другото, изработено година по-рано, е знаме на Червеноводската чета. То има щастливата съдба да предвожда четата на Христо Ботев по пътя към балкана. Извадено е още на кораба “Радецки” от брата на Петрана, Никола. Ето какво пише по-късно той в спомените си: “… аз

извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботьова

Той остана възхитен от него. Капитанът даде заповед на матросите да донесат един прът от ония, с които мереха водата, и с няколко гвоздеи да приковат на него плата. Подадох знамето развято на Ботьова. Той извика Никола Куруто, предаде му знамето и му каза: “Предавам ти това знаме, целуни го и го дръж тъй, щото да умреш с него – и неприятелят да не може да го вземе от ръцете ти!”. Това знаме действително беше величествено…”

На връх Милин камък Куруто загива. След гибелта на Христо Ботев група от 40 души, водена от Г. Апостолов, потегля към Сливен със знамето. Почти всички са убити край с. Лютиброд, знамето се изгубва.



Източник Блиц, Автор Кой не е виждал тази знаменателна снимка – 20-годишната Райна Княгиня, със сабя в ръце, до знамето, което е шила и на което се четат думите “Свобода или смърт”? С това знаме, покачена на бял кон, тя възвестила свободата на панагюрци.

В изработката му имат дял още пет момичета и въпреки бързането го завършват едва на втория ден от обявяването на въстанието. Бенковски я качва на бял кон, със сабя и револвер в ръцете, и така преминава през целия град. Това, според спомените й, е най-тържественият ден от нашата краткотрайна свобода.

Жени и беловласи старци, редом с невръстни деца, вървели просълзени подир коня, пеели революционни песни и хвърляли цветя. Знамето на Райна Попгеоргиева, която по-късно турците наричат подигравателно “байрактарката”, не оцелява. То е заковано над вратата на щаба и турците го вземат. Самата байрактарка, която завинаги остава в нашата история с името Райна Княгиня, е

хваната, изнасилена и затворена в един влажен зандан в Пловдив

Там прекарва няколко ужасни месеца, подложена на унизително публично разкарване с вързани ръце, полугола, замервана с камъни по главната улица на града. Макгахан сравнява Райна Княгиня с Жана д'Арк.

Спасява я намесата на американския консул Скайлер. После я поема консулът на Русия в Пловдив Найден Геров. Изпраща я да учи в Русия. Тя си избира професия, която изисква най-кратко следване – акушерството. За да се върне час по-скоро в освободеното си отечество. Райна Попгеоргиева е първата дипломирана акушерка в България. Омъжва се за Васил Дипчев, кмет на Панагюрище, вече 26-годишна. Ражда му пет момчета, от които едното умира рано, а останалите стават офицери. През 1901 г., когато се честват 25 години от Априлското въстание, неуморната Райна ушива три копия на затритото знаме.

Умира през 1917 г. в София, където до последно акушерства. През 1976 г. пренасят тленните й останки в Панагюрище, в двора на родната й къща, където някога на газениче е бродирала знамето на въстанието.

Грижата за знамената била на апостолите в отделните революционни окръзи и те са поръчвали кой да ги изработи.

Женското дружество в Горна Оряховица, ръководено от Елена Грънчарова, изработва три знамена за Първи Търновски революционен окръг

Две от тях не се използват, третото знаме се развява от четата на Поп Харитон и Бачо Киро, която девет дни се отбранява в Дряновския манастир. Последните живи четници, преди да направят отчаян опит да разкъсат обкръжението, запалват знамето, за да го запазят от поругаване.

В Карлово са подготвени две знамена за Четвърти Панагюрски революционен окръг от Мария Ганева, дъщеря на съратник на Васил Левски. След потушаването на въстанието тя е арестувана, а после е освободена със застъпничеството на международна комисия.

Едното от знамената е неупотребено и след Освобождението е дадено на поборническо-опълченското дружество в града. Другото е пренесено от Панайот Волов в Панагюрище и става знамето на „Хвърковатата чета”, докато обикаля селата и насърчава селяните да се присъединят. Четата развява този “байрак” и в мъчителния си преход из Стара планина до окончателното си разпускане в Тетевенския балкан.


Тъй като Априлското въстание избухва преждевременно и много скоро се удавя в кръв, някои знамена остават завинаги скътани в моминските сандъци, неразвети. В Пазарджик, в Пловдив, във Враца…

В Пазарджик знамето е дело на учителката Теофана Величкова-Юрукова, сестра на революционера и писателя Константин Величков

В Пловдив е извезано от ученичката Елена Трантеева. Във Враца – от сестрите Мица и Калица Хаджикръстеви. Изглежда, че то единствено е било трикольор. След Освобождението се пази в щаба на пехотен полк в Северна България.

Копривщица, вестителка на Априлското въстание, е имала “главно воеводско” знаме. Изработва го учителката, бивша калугерка, Евлампия Ст. Векилова. Тя не успява да доизбродира “златния” лъв, но все пак знамето се “явява” на площада към обяд и подсилва радостта на населението. По-късно то съпровожда малката група на Панайот Волов и Георги Икономов чак до Бяла. За да го спасят, те го дават на свой съмишленик, овчар, и така то дочаква свободата.

В Брацигово над коприната се труди учителката от Пазарджик Ана Гиздова, не успява с бродериите, но го предава. То оцелява при погрома на башибозука и след време брациговската църква се възползва от хубавия плат за свои обредни нужди.

Две учителки ушиват знамето на Клисура – Гана Найденова и Зюмбюля Попстефанова. С него въстаниците и цялото население излизат на отбранителните укрепления в местността “Зли дол” и там то е осветено. Цяла седмица после се вее над позициите с шестте черешови топчета. Клисура, въстанала втора, първа е нападната и унищожена. В пожарищата и безразборната сеч на хора изчезва знамето.

Четата на Цанко Дюстабанов, която прибързано излиза от Габрово, има

най-странното знаме – червена моминска престилка, закрепена на лесков прът

Върху плата е пришит кръст от бял плат. По-късно въстаниците получават истинско знаме, приготвено от габровката Мария Ив. Ряскова. То е от червено сукно, а от бяло хасе са изработени и пришити “разярен” лъв и думите “Свобода или смърт”. Въпреки че четата е напълно разбита, оцелелите въстаници укриват знамето чак до освободителната 1878 г.

В Русе въстание няма, но Петрана Обретенова, щерката на Баба Тонка, ушива две знамена. Едното е за най-малкия й брат Георги Обретенов, помощник-апостол във Втори Сливенски революционен окръг. То става бойно знаме на малката чета на апостола Иларион Драгостинов и Стоил войвода – разбита след тежки и храбри сражения.

Другото, изработено година по-рано, е знаме на Червеноводската чета. То има щастливата съдба да предвожда четата на Христо Ботев по пътя към балкана. Извадено е още на кораба “Радецки” от брата на Петрана, Никола. Ето какво пише по-късно той в спомените си: “… аз

извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботьова

Той остана възхитен от него. Капитанът даде заповед на матросите да донесат един прът от ония, с които мереха водата, и с няколко гвоздеи да приковат на него плата. Подадох знамето развято на Ботьова. Той извика Никола Куруто, предаде му знамето и му каза: “Предавам ти това знаме, целуни го и го дръж тъй, щото да умреш с него – и неприятелят да не може да го вземе от ръцете ти!”. Това знаме действително беше величествено…”

На връх Милин камък Куруто загива. След гибелта на Христо Ботев група от 40 души, водена от Г. Апостолов, потегля към Сливен със знамето. Почти всички са убити край с. Лютиброд, знамето се изгубва.



Автор Петя ИВАНОВА, Блиц