Мастиления Лабиринт 3 ,5-ти кръг Ягодова лимонада

Day 2,795, 06:23 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Mapogep

“...Душата ми е рай и пъкъл... “

Още не написал:

“Душа на влюбен, непризнат поет... “

из стаята се разнесе:

„Противоречието – тайнствено е то,
кога е съвършено и за умни и за тъпи.
Изкуството е старо и е ново, друже мой,“
Но безсилно е, щом противоречие и в съвършенството настъпи.

Една гъста черна мъгла, като измъчена пушечна диря от безличен трабант, се спусна от горния десен ъгъл на стаята. Секунда след това пред мен се изправи ренесансов шопар.

МЕФИСТОФЕЛ:
"Проклинам всичко, що сърце ни
Уплита с примки и лъжи,
Зове и прелъстява ни и заслепени
Във тоя свят печален ни държи.
Проклинам мислите суетни,
Умът с които сам се е опил,
Проклет и всеки блясък мимолетен,
Що тъй е чувствата ни заслепил,
Проклети бляновете лицемерни “
За слава, за човешко име и душа...?

- Проклинаш мен!- замислих се аз, - но… моля,
поправи ме щом греша:
Нима не е за тебе вид мечта
да притежаваш нечия душа?
Човешка, както казваш ти,
било тя купена със блясък, примки и лъжи?

Шопарът прокара ръка по брадата си и мъдро, и възвишено изрецетира:

“О, вярвай ми на мене, който някой другий век”
Човешка алчност от мечта човешка разпознава,
“от люлката до гроба не един човек,”
не само своята душа бе склонен да продава!
“ Отдавна е то стара басня,
че хората не са на надобро:
От злия в злите ги съдбата тласка”
и няма лек за тяхното тегло.

“ Човешка алчност и мечта.” Къде е брода и има ли река”- летяха въпросите в главата ми. И сякаш миналото в него заговори със старите рими, стихоплетството и заучените фрази, влезли в учебниците. Имаше нещо в излиянията на събеседника ми, що не ми убягна. Ключовата дума бе... “Отдавна...” и тя обясняваше всичко – от мефистофеловия образ, до неговата собствена дяволска непреходност.

– Говориш ми за хората,- подхвърлих иронично аз,- но с все същия си стар език в захлас.

МЕФИСТОФЕЛ:
„Каквото си, това си ти!”
Каквато щеш перука си тури
с къдрици гъсти нея разцвети,
ходи с кокили ако щеш дори,
Но винаги ще си останеш Ти!”
А ти – приятел,
ти променяш си съдбата,
играеш си на зарове с Смъртта
и май забравяш правилата на играта:
“– С жени не бива никаква шега.”

Аз: (прекъсвайки го)
Смъртта за никого не е съблазън
и чувствам малко странно, но и ти,
говориш ми за нея с неприязън...

МЕФИСТОФЕЛ:
Но не и за любов,
защото любовта боли.
И дъжд тъгa след нея тежки капки рони...

Аз:
„Тъга след радост, радостта тъгата гони…“

Шопарът изръмжа. Стисна юмруци в безсилието си и навел глава тръгна към ъгъла, от който се бе появил. Малко преди да се покатери по стената спря. Обърна се, потисна изневярата в себе си, поклони се и изсумтя:

МЕФИСТОФЕЛ:
Проклинам заслепяващи видения,
родени от човешката мечта...

Аз: (отговаряйки на поклона)
Проклинам всички плахи въжделения,
люляни от измама, живяли в суета.

Той си замина. Сърцето ми подскочи инстинктивно, а думите зашариха по листа пред мен:

Душата е робиня... Аз я мразя. Искам обяснение:
- О, ти душа, подала се на плътско изкушение,
с какво заслужи с теб в едно умът да страда -
сърцето гнила ягода,
грехът удавен вместо в вино, в лимонада?

... А после дълго в мрака устните римуваха
бемоли от надежди, диези на страха...
Под ритъма им в мислите ми затанцуваха
самотен дявол и жена.