Мастиления Лабиринт 3 ,4-ти кръг Спомен

Day 2,787, 05:37 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Mapogep


Спомени от доброто старо време

Историята е реална ,дотолкова колкото сте склонни да повярвате, разбира се.

www.youtube.com/watch?v=tm9hSvTIe8o

И аз като повечето от вас, най-вероятно бях палаво дете. На четири имах колело с помощни колела (Зайка, най-доброто в квартала). На четири и половина вече бях на две колела. На шест станах горд собсвеник на „Балканче” с облегалка и можех свободно да чета извадки от “Работническо дело”. С други думи, бях атракцията на махалата и гордостта на баба и дядо.
Един от първите ми детски спомени е с колелото. Онова с облегалката. Имахме следната игра - ние с колелетата минаваме с възможно най-бърза скорост, докато пешаците ни целеха в гумите с пясък ,камъчета и въобще, каквото им попадне под ръка. Беше много забавно, докато Митачето не реши да ни спира с пръчки в гумите. Честта да бъде спрян първи и последен имах естествено аз. Болницата беше наблизо, което се оказа и най-хубавото от всички неща, въпреки че по пътя не ревях съвсем с глас. За мое огромно щастие се разминах само с охлузвания и без счупвания.
Не знам, дали въпросната болница не ме беше омагьосала с чара си или ми бяха хвърлили пъпа там, но следващия месец ми се наложи отново да я посетя.
Най-вероятно една бронхопневмония си беше играла на „еника-беника клика бе”, и от всички деца в квартала, двустранно бе избрала... мен.
Няма да забравя сестра Лариса, която първите няколко дни ме гонеше с хапчетата и докато извикаше: ”Шовай”, хапчетата вече бяха в гърлото ми. След двайсетина дни и около 80 прободни рани, (по 4 инжекции на ден, без да споменавам къде, защото онова място ми служи вярно и до ден днешен),отново се върнах готов и жаден за приключения

Съседите бяха дигнали къща на 3 етажа, която все още стои неизмазана и без врати и дограми. Съсвсем естествено, тя тутакси се превърна в нашето любимо място за игра на фунийки и на хлебец.
За тези ,които не знаят уточнявам, че:
Основна пособие в играта са тръбичките от стари телевизионни антени. В тръбичката поставяте или фунийка, направена най-често от майчините “Жената днес”,или хляб замесен с вода. „Тестото” се забърква в една средно голяма кофа, от която всеки взема, за да си зареди „оръжието”. Децата се разделят на отбори и се почва.

Фунийките или тестото се поставят в единия край на тръбичката и чрез духане се стреляш в противника. Разбира се, че имаше множество инциденти, но както вече споменах, болницата беше съвесм, ама съвсем наблизо. Е, понякога и доста далече.

През почти всичкото останало време гонехме топката. Без значение кой какви умения и екипировка притежаваше, всички вкупом се пускахме след нея. Достатъчно бе да очертаем вратите с фланелките си и футболът продължаваше, докато топката все още се виждаше. Следваше кратко прибиране за вечеря, (за около 15 минути) и отново излизахме навън за най-любимата ни част от вечерта - играта на жмичка. Може би, защото в нея участие взимаха и момичета, макар да не съм съвсем сигурен. 
Такива бяха дните ни. И пак такива детски вечерите ни.

Не ми се иска да завършвам тъжно,но ще ви споделя моята тъжна, днешна реалност. Баща съм на две здрави деца. Вчера купихме волейболна топка и отидохме с деветгодишния ми син на площадката да поиграем волейбол. Посъбраха се и други деца и заиграхме. А аз, като магаре из овце. След двайсетина минутна игра, разочарованието би бе огромно. Чувствах как във всяка една от тези минути, моето желание за игра беше много по-голямо от това на цялата тайфа дечурлига.
Най-вероятно, защото не носех със себе си плейстейшъна или таблета, но така или иначи си тръгнах към дома с убеждението, че следващия път, отново няма да ги взема.

www.youtube.com/watch?v=8vlWB8GEs-0