Join the new world

Добре дошли при човешката раса...

Изключително подходящи слова за началото на днешната ми обиколка сред света на хората. Помня какъв силен ефект имаха, когато ги чух за първи път. Главният герой във филма, бунтар, циник, привиден непукист и имащ нужните умения за оцеляване в света от своето време...нямаше как да не спечели уважението ми. Избран от правителството си заради способностите му, а и защото бе считан за лесно предвидим и манипулируем, той се оказа в ситуация, в която да предопредели бъдещето на човечеството. И го направи. Видимо отвратен от безсмислената борба за надмощие между държавите, от егоизма и себичността на властимащите, от "свободата" да живееш в държавна клетка от безброй закони и правила, той взе решението да върне всички назад, като унищожи всяка електроника и технология на планетата.

...Добре дошли при човешката раса...

"Човеците имат нужда от един такъв здрав ритник в задника" си мислех, докато напусках уюта на домашното ми владение.
"Живеем във времена на безвремие", допълних, отчитайки явната разлика между комфорта на контролираното от мен пространство, където всичко е подредено и организирано според предпочитанията ми, и сиво-оранжевият коридор на блока с лющеща се боя.
"Вече няма стремежи, идеали...няма видимо развитие, или какъвто и да е прогрес", продължих с разсъжденията, докато чаках асансьора. Той бе поне 2 пъти по-древен от мен, но нали не бе правен през последното десетилетие-две, та знаех, че поне може да му се разчита. Днешното производство не гонеше качество, а просто печалба. Строителството покрива само срока на договора, сключен с фирмата. Консумативите не бяха по-различни. Акумулатор за колата? 2 години гаранция, и точно на втората година и първата седмица изкихва. Перфектно изчислено. С подобно сметкаджийско мислене бе повече от нормално да не очаквам светло бъдеще....чакай, бъдеще? Какво бъдеще, бе...?

Още при излизането си знаех, че това няма да е щастлива разходка. Никога не беше. Погледнах назад. Напуканата тъмна фасада на блока умело прикриваше неподозираното съкровище вътре. А можеше да е по-добре, да рефлектира на съдържанието си и да бъде чисто, приветливо и светло. Но не би. Както с всяко "общо" пространство, бе оставено занемарено, до второ нареждане. Всеки гледаше в собствената си паница и не жертваше усилия за другите. Дори аз не намирах за рационално да го правя, на малкото места, където общината се бе погрижила видът да е изряден, не бе нужна и седмица вандалите да си свършат работата.

А вън времето бе добро, спряло, с една и съща визия за последвалите няколко часа от късния следобед до залеза, когато щеше да се стъмни. Небето бе сиво, покрито с облаци, придаващи приятен, градски, тъмносиньо-сив фон на обстановката. Всеки момент очакваш да завали, а дъждът така и не идва. Градът е замрял и той, порутени къщи и износени сиви блокове, безжизнена комбинация от стъкло и бетон, където единственият знак, че не са изоставени бяха светлините зад някои от прозорците. Там, където други хора също можеха да си позволят да оформят малкото парче свят около себе си по угоден им начин, напук на безхаберието навън. Проправях си път през калната разкопана улица на "вечният ремонт". Наричах я така, защото винаги изглещаше като след бомбардировка, а и един кьорав работник не съм мяркал по нея. Имаше логика, защото там се работеше точно колкото и се заплащаше, съвсем в държавен стил.

Минах покрай старото училище... и детската градина зад него. Същите си бяха, както когато аз бях там... но вече нямаше детска глъч, люлките и пързалките бяха обрастли с растителност и поръждясали, въпреки няколкото опити да бъдат пребоядисани, вероятно от общ почасов работник, на когото не му е пукало, че деца биха играли там, ако ги имаше, и е бързал да си свърши работата както дойде. Правеше впечатление и липсата на каквито и да е хора. Не беше студено, не беше тъмно, къде отидоха всички? Само преди две десетилетия сме се прибирали от училище по същото време на деня, на групички, и се разделяхме лека-полека докато мнавахме край блоковете си, а по улиците беше оживено и гъмжеше от пешеходци и коли. Наистина ли толкова хора бяха емигрирали, и оставили след себе си този огромен своеобразен паметник на това що е било, и що не ще бъде? И тогава съзрях...

...Форма на живот, вероятно дори съзнателна такава. Индивид от балкански тип, по потник, подчертаващ изключително облата му, и добре подплатена с подкожна мазнина, физика. Беше се подпрял нервно на балкона си, пушеше цигара и гледаше към настоящата ми позиция. А аз се бях спрял до оградата и снимах старото даскало малко под ъгъл за по-разчупена композиция. Не бе трудно да заключа, че колата му също е била паркирана наблизо и гледката на друг жив човек до нея предизвикваше безпокойство. И това ме озадачаваше, за него не бях съсед, съгражданин, сънародник, един от обитателите на планетата му, заобиколена от плеяда необитаеми системи. Не, не, аз бях потенциален враг, заплаха за собствеността му, колкото и мизерна и незначителна да ми се струваше тя. Както и при дивите животни, нямах повод да предприемам каквото и да е, докато той не направеше своя първи ход. Поне бях доволен, че кварталът все още е обитаем...Пак е нещо...

С приближаването на централната градска част, нещата се подобриха. Средната цена на паркираните возила се покачваше, броят на пукнатините по тротоарите и дупките по пътищата понамаляха, а дори се виждаха и живи пешеходци. Но те не разговаряха помежду си. Или бяха забързани за някъде, с намусени и сърдити лица, които, в превод от животински, бих разчел като "ни мъ закачай, имам да права нещо", или бяха втренчени в портативните устройства за телекомуникация в ръцете си, и явно правеха нещо съществено важно с тях...

Логично, към центъра на града зачестиха и заведенията. Преди, май, броят на батките и тупалките там бе по-голям. Това още повече си пролича при преминаването ми край няколко "ключови" заведения, по неписано правило резервирани за градския "елит". Помня времена, когато, типично в традицията на едно японско еРПеГе, не можеше да се прекоси улицата пред тях без 4-5 "случайни конфронтации"(Сещате ли се, когато, както си вървиш по картата екранът изведнъж примигва и ви праща в битка). Батките бяха деволюирали в гелосани копия на футболистчета и спортисти от този вид, а тупалките бяха станали просто кифли, копиращи чалга певачките и изповядващи философията им, че която не се е*е, няма да и се плати.

В крайна сметка стигнах и общината. Онова прекрасно място, за което се говори, че вътре работят хора, и те създават илюзията за прогрес и развитие. Немалко средства явно отиваха за поддръжката на сградата, предвид, че бе от малкото, които времето, изглежда, не бе докоснало. А вътре каква работа се вихреше... Даваха се разрешения за строителството на детски площадки за деца, каквито няма. Създаваха се нови нископлатени работни места за младежи, които отдавна бяха напуснали държавата. С голяма гордост се оповестяваше, че китайският мастит бизнесмен Бай Хой щял да си вози стоката от тук и сме щели да сме му хъб-чето към европазара. А от цялата дандания щяха да спечелят само и единствено Бай Хой, донякъде общината, и опериращите въпросното хъб-че, които със сигурност щяха да се подберат според критерия "наши-ваши". Толкоз.
За какъв, или по-скоро чии просперитет става въпрос? Застаряваща нация, претопено население, принудено да толерира "културните различия" на малцинствата и да им плаща сметките, разруха, породена от шмекери и тарикати бизнесмени, лъжливи мир и свобода.

Заприбирах се, като реших да мина по плажната ивица. Неизбежно, трябваше да прекося територията на "морското казино", място, с изглед към "МОСТА", където всеки извънградски темерут обезателно трябваше да се снима. И не само. Както и много други пъти, и този на мястото беше познато лице - бивша съученичка с компания, която си правеше снимки...за фейсбука. Два живота и половина по-рано бих си направил труда да и се обадя и поздравя, макар да знаех колко и е вирнат носа. Имаше се за център на вселената, при това без да разполага с притегателната способност на няколкостотин милиона черни дупки. Дори годините да я бяха научили на някаква човечност, пак щеше да ми се налага да отговарям на полицейски въпроси като, "ама къде си сега", "ама с какво се занимаваш"...поне хората наистина да се интересуваха, като питат така, не да е просто рефлекс от куртоазия.

Успешно минах през тълпата незабелязано, сливах се прекрасно добре с нея. Плажът пустееше. Вълните все така неуморно се разбиваха във вълноломите, а малкото заблудени душици, решили да разкарат кучетата си бяха далеч, далеч. Лятото бе различно, пясъкът се цепеше до милиметър от концесионери, които разчитаха на него да им избие парите за рушвети, спомогнали за придобиването на концесията, както и да погаси разходите по възстановяването на изгорялото заведение, подпалено от зли и завистливи конкуренти, неуспели да предложат колкото и на когото трябва.

Целият град си бе същият, както винаги. И аз, доволно разочарован от видяното и преживяно, се върнах обратно у дома. Бе ми от полза, бях започнал да си въобразявам, че има оправия, че ако заработим всички заедно, нещата ще потръгнат. Имах нужда да си припомня защо и аз бях станал един от всички тях - обезсърчен, демотивиран, нежелаещ да прави каквото и да е в каквато и да е посока индивид. Седнах, и отново зачаках края си. Животът тук си бе пътечка за бягане - тичаме, а стоим на едно място.
Безвремие.