Кушли

Day 2,437, 14:53 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sando Griffin


Здравейте, скъпи съотечественици! Здравей, еБългарино!

Най-накрая се свърши с нашата тегоба! Настанаха славни дни и за еРепубликата! Построихме комунизма!

Дом за всеки, работа за всеки, и висока заплата! Такива благодатни времена не е имало от времето на управлението на Сандо I-ви (и единствен) Велики. Другарят Путо пребори дивия капитализъм и фашистките орди и с бетонобъркачки и блокчета Итонг сътвория Рая на еЗемята...

Получих и аз съобщението и купончето за нова панелка. Другарят Путо обещаваше велики индустриални постижения под напредничавия и модерен смог на големия град. Бай ви Сандю реши да развърже кесията с отдавна кътаното златно имане (остатък от президентския мандат - по волята и с помощта на народа, само на базата на дарения)и да стане крупен рентиер у Софията.

Облякох костюма от бала, от който шкембето ми все още изскачаше, качих се в Great Wall джипката (ей, аз съм туз бе, да не помислихте, че карам Нива на село...) и потеглих с мръсна газ към затлачените от прииждащи селяни входове на София. Ще ставам предприемач в недвижимите имоти!

Пристигна бай ви Сандя у Софето и какво мислите направих? Право в Общината! Да си взема купончето и да започна предприятието. Викам си на акъла - "ще ударя келепира, ще ги изпреваря всички михлюзи, ще построя кушли за чудо и приказ на най-хубавите терени! На Царо на земите!"

Реалността обаче, както често се случва, се оказа съвсем друга... Опашките за общината в София се виеха от Радомир, чиновниците по-нервни от Флаусино като му вземат БХ-то, а аз със сломено шкембе видях, че още много селяндури и фермери бях а дошли, за да изсипят зорко кътаното богатсво и да строят и те къщи, комплекси, и кооперации...

Дойде и моят ред - бяха останали само разни земи из околията на Фондови Жилища, Бакърена фабрика, и Орландовци. Кадърните работници също бяха свършили, а заради бума в строителството, дори най-некадърните и сакати майстори искаха да ми одерат кожата с надницата им. Но нямаше вече какво да правя - бях се хванал на хорото. Наех някакви ниско платени Ромънци, избърсах от прахта 2-3 мултака, взех един пропил се бивш президент на минимална и шише гроздова на ден, както и стар чилийски познат с обещание да го запозная с братчедката и така скалъпихме бригадата.

Па като се почна едно строене... Изсякохме горите - строихме. Разринахме нивята - строихме. Разкопахме детските площадки - строихме. Бетонирахме пясъка - строихме. Изсушихме морето - строихме. Вдигахме сграда след сграда, докато предишната ни фермерска идилия ставаше все по-далечен спомен...

Скоро пазарът бе толкова наводнен, че вече дори подаряваните къщи не се търсеха. Всеки имаше по 3-4 къщи и толкова енергия, че не знаеше какво да прави и всички само обикаляха като призраци сами из прашасалите си и мухлясали къщи, опитвайки се да ги използват максимално.

Сега чакаме да свърши и храната, защото на село вече няма нито меринджеи, нито работници и няма кой да прави зарзават и да вари парцуца. Почнахме да ядем гипс, бетон и негасена вар, а на децата даваме керемиди и тухли и ги лъжем, че е шоколад...

А скоро ще строим завод... Огромен завод със яки бетонни стени.