Join the new world

Панчо не спеше. Задрямваше на едно място и се будеше на съвсем друго. Паланюк, личният му психоаналитик, наричаше това състояние инсомния. Никаква инсомния не беше. Панчо живееше в миналото. Беше се научил да се изключва и да се пренася в минали времена. Да си проправя път през лабиринта от спомени и да излиза където си ще. Това съществуване не беше пълноценно. Поне за околните. Панчо беше доволен. Какво по-хубаво от това да спреш възприятията си и да се пренесеш в миналото. Прекрасното и толкова познато минало.

Павел, проджект мениджърът, беше решил да му трие сол на главата, заради някаква грешка поставила на кантар цялата работа на екипа. Гледайки водопада от жлъч и омраза, процеждащ се през разкривената физиономия на Павката, Панчо реши, че е време за път. Още от ранна детска възраст се беше научил, че когато наближава буря, най-добре да се скриеш. Криеше се в собствените си мисли. Един непробиваем заслон, неподвластен на времето и пространството. Така направи и този път.
Изключителното му умение не се изразяваше само в самовглъбяване и проста изолация в собствените му спомени. Не. Той умееше да влиза в чуждите лабиринти на миналото. Използваше тази тактика, за да разбере същността на човека срещу него. Работеше безотказно. Ние сме нашето минало и това което ще направим в бъдеще е резултат от вече преживяното. Така разбираше света на хората, Панчо.
Вгледа се в Павел. Съсредоточи се в пъстрите му ириси. За миг сякаш се превърна в микроскопична прашинка и премина бариерата на времето. Редуваха се епизоди от живота на Павел. Първи стъпки, първи учебен ден, първа любов. Прерови всички значими събития в запечатани в главата му. Нямаше нищо странно, нищо травмиращо. Застоя се в детството.. Отличник, общително дете с много приятели, обичан от родителите и близките си. Промъкна се през тесния коридор към юношеството. И там нищо, обикновен пубертет с всичките му вълнения, трепети и бушуващи хормони. Повъртя се из съзнанието на вече възмъжалия Павел и нещата все още си вървяха без катастрофи и отклонения. Седна на една пейка наблюдавайки сватбата му. Цветя, деца, десетки щастливи хора на едно място. Празнуват най-щастливият ден в живота на Павел и Ина. Така се казваше бъдещата му съпруга.Беше я виждал няколко пъти на фирмени парите и изглеждаше свястна женица. Защо този психически устойчив човек, видимо доволен от живота се държи така с подчинените си? Явно не винаги нещата се крият в миналото. Ами да ли...... Гръмотевицата падна точно до него и го извади от равновесие:

-Ах, ти гаден търтей! Какво си ме зяпнал бе, дебил! Сядай си на гъза и почвай да пишеш! Малоумник с малоумник! Омръзна ми да се занимавам с тебе, още един такъв фал и изхвърчаш! Ясен ли съм бе?!

Да. На някои хора просто им харесва да бъдат задници.