Join the new world

ПЛЪХ

Беше тъмна, като в рог, нощ. На тракийския планински релеф се водеше ожесточена битка. Римляните бяха два пъти повече от тракийците, но въпреки това губеха битката. Лагерът им бе полуразрушен и по всичко личеше, че тракийците щяха да си запазят територията. Но в ръкава на ромеите имаше скрит коз...

Войните внесоха полумъртвия човек в шатрата.
-Как мислиш Гор, дали ще преживее нощта?
-Честно казано не знам, но по-добре се тревожи за собствения си живот, Арн!
-Но битката почти е спечелена! Не знам как римляните ще обърнат играта в тяхна полза. Все пак сме си на наша територия!
-Само защото се сражаваме в Тракия, не значи, че ще победим, Арн!
-Слушай Гор! Ние с теб сме ветерани! Сражавали сме се за Тракия от толкова дълго време...
Прозвуча боен рог.
-Гор това не е ли рогът на…
-Подкрепленията им от изток! Бързо! Да се връщаме на фронта!
-Но ако слуховете са верни, пред нас се изправя четири хилядна армия!
-Арн! Знам срещу какво ще се изправим след малко! Но ни остава само да се бием!
-Хей Ферлий!
-Какво?
-Тука в шатрата намерих някакъв войник в безсъзнание, завит с одеяло! Какво да го правя?
-Айде тегли му ножа и да тръгваме! И без това победихме тракийците и си набавихме доста роби и робини! За какво ти е някакъв полумъртъв войн?!
-Не знам, Ферлий...Твърде брутално ми изглежда да убия болен човек.
-Ох...Винаги си бил състрадателен, Фарън...
-Така си е...Но все пак нали вече съм началник на чистачите в западното укрепление. Ако оцелее ще мога да го използвам за работник!
-Добре де, само не ми мрънкай, братко! Ето там има носилка, с която вероятно са го донесли. Давай да го сложим на нея и да го отнесем при командира. Той ще ти каже какво да правиш по-нататък.
-Благодаря ти братко, ти си един от малцината, които не се дразнят от това, че съм жалостив.
-Хахаа, и представа си нямаш!
Мъжът отвори рязко очи. Разбра, че е легнал на носилка и видя, че двама яки римляни го носят.
-Къде съм...
-Я, спящата красавица се събуди!- каза първият от носачите.
-Можеш ли да ходиш войнико? Ръцете ми отмаляха!- каза вторият.
-Не знам... Един от вашите стрелци ме простреля в корема, но сега виждам, че стрелата е извадена и раната е зашита. Но защо не ме убихте, след като чрез победата ви си набавихте толкова роби и робини?
-Заради господарят Фарън. Той те е открил да лежиш в една шатра преди два дни и нали си е състрадателен, реши да ти даде втори шанс за живот- ухили се първият носач.
-А благодаря...Но все пак кой е той?
-Ами управител e на общество от осакатени войни, които не могат да сe бият, но не са изплатили пълния си дълг към императора!- каза първият носач.
-И за това на тях се дава да чистят около и в укрепленията на западните окупирани територии.- каза вторият носач.
-Аха. Ами оставете носилката на земята, за да проверя дали ще мога да направя няколко крачки!-каза войнът.
Носачите оставиха носилката и той стана. Откри, че почти е възвърнал силите си. Имаше добро сърце и затова осведоми носачите, че вече ще се справи сам. Те го оковаха в най-задната колона на робите. Изведнъж той осъзна две неща.
Първото бе, че е много гладен и помоли да му донесат малко храна, но носачите му отговориха, че за съжаление им е забранено да дават храна на който и да било от робите. Но докато му разказваха това, вторият скришом му подаде къшей сух хляб. Войнът благодари и продължи да ходи след робите, повечето от които едва пристъпваха. Личеше си, че са изгубили всякаква надежда. Много от лицата им му се струваха познати, но никой не го поздрави. Може би му завиждаха, че два дни е бил носен, докато те са ходели оковани.
Второто нещо, което осъзна бе, че не може да си спомни собственото си име. Колкото и да се опитваше, колкото и да се ровичкаше в спомените си, не успя да се сети как се казва. И затова продължи да ходи смълчан, мислейки си какъв ли ще е животът му отсега нататък.

След първоначалното си добро настроение, безименният войник започна да става доста агресивен. Колоната от римски завоеватели и роби, вървеше по необичайно пустата и гореща местност вече седмица, а на робите се даваше храна един път на два дни. Половината от клетниците бяха загинали от обезводняване, защото водата бе оскъдна и не се хабеше за робите. Но за късмет на безименния войн, към него се отнасяха със специално внимание. Симпатиите към него се покачиха значително, когато войнът ступа набързо един нахален римски войник, който си мислеше, че може да прави с робите каквото си иска. Въпреки, че войнът бе за момента роб, като другите нещастници, на него всеки ден му се даваха храна и вода, а и Фарън често идваше да си приказват, защото бе забелязал, че войнът е с добро сърце, перфектно владее меча и е много интелигентен.
Но раздразнението му се дължеше заради друго. Робите забелязаха, че към него се обръщат като с римлянин и това страшно много ги ядосваше. На няколко пъти се събираха по 10-тина човека и се опитваха да го удушат, но без успех. Напротив- при тези нападения, колкото и да не го искаше, войнът убиваше по няколко от нападателите.
А за римляните тези нападения бяха най-доброто зрелище! Когато пазачите разбираха, че пак ще има убийства и спречквания между робите и война, те извикваха началниците си и всички се нареждаха да гледат и да залагат.
Та затова безименният беше станал доста агресивен. А и постоянната воня на урина и изпражнения, която се носеше от робите, караше стомахът му да се свива и той често повръщаше.
Но пленникът беше умен човек и знаеше, че когато пристигнеха в окупационните територии на римляните, нямаше да е обикновен чистач...
Войнът усещаше нещо странно във въздуха. Обзе го същото чувство, което изпита преди да го уцели онази стрела- това бе усещане, че може да се размине с живота...
Изведнъж нещо черно затъмни слънцето. И римляните и тракийците започнаха да крещят от страх. Сърцето на безименният войн спря- това бяха стрели- безброй много стрели!!!
Първият залп падна. Почти всички роби измряха моментално, защото нямаха щитове, зад които да се скрият. От римляните умряха доста, включително братята Фарлий и Фарън. Някой от войниците извика:
-Отстъпление!!!
Всеки се разбяга накъдето му видят очите, без робите, които бяха оковани и само можеха да гледат как идваше втори залп от стрели...
Безименният бе един от тях. Той някак си бе успял да избегне стрелите, като бе застанал зад един много близък голям камък. Сега мислеше трескаво и без много колебание се навря под труповете на мъртвите роби и по този начин стрелите щяха да валят върху труповете, а не върху него.
След втория последваха още пет залпа. Стотина римляни се спасиха, като избягаха надалеч. Безименният също бе жив но върху труповете, под които бе легнал се бяха присъединили още десетина и сега той не можеше да се измъкне! Сам си беше направил капан...
Усещаше как започва да се задушава. Едва си поемаше въздух... Чувстваше, че ще умре...
И тогава прозвуча боен рог...
Безименният започна да вика с всички сили. Чу някакви гласове и усети, че няколко човека махат труповете над него. Вече можеше да диша. Вече можеше да вижда. Но това, което зърнаха очите му, го накара да помоли боговете за помощ.
Пред него стояха двe високи около два метра създания, въоръжени до зъби. А лицата им... Ами до сега не бе виждал такива хора... Те бяха плешиви, с огромни рога на главите си, с големи котешки очи с червени зеници и с дълги, остри зъби. Единият изръмжа нещо на другия, но войнът не ги разбра. И тогава осъзна, че е заобиколен от такива същества. От поне двайсет хиляди добре въоръжени изроди. Осъзна, че сигурно няма да го изядат, защото имаше около три хиляди трупа, с които да се хранят.
До където му стигнеше погледа, виждаше само такива същества. И интересното бе, че всички бяха горе долу еднакви на ръст.
Изведнъж, както ги гледаше, най близкото от чудовищата замахна с юмрук към главата му. Войнът с ловко движение избегна удара, след това за секунди взе един паднал меч и отряза главата на нападателят. Никое от съществата не изкрещя ядосано. Всички започнаха да разговарят помежду си, като издаваха гърлени звуци. Ясно си личеше, че бяха силно впечатлени от уменията на героя.
Внезапно десет от съществата го нападнаха. Той мигновено уби три от тях, но другите го удариха по няколко пъти и той се свлече в безсъзнание...
Войнът се събуди. Лежеше в мръсна, тясна килия. Веднага усети смрадта около себе си и откри от къде идваше тя- килията бе пълна с обезобразени, започнали да гният, трупове на хора. Тя бе тъмно помещение, само с един прозорец, през който се прецеждаше тъмночервената светлина на залязващото слънце.
Разбира се, бяха му взели оръжието, но това, което го учуди много, бе, че през решетките можеше да види, че се намира в голяма зала на пещера. В нея имаше още две килии.
И едната от тях не беше празна... В отсрещната килия лежеше, доколкото можеше да види в мрачното помещение, опърпан, мръсен и ненормално хърбав мъж.
Войнът извика:
-Кой си ти?!
-Ти...Ти си жив?!- отговори затворникът.
-Ами жив съм. Току що се свестих. Къде съм?!
-В пещерата на обречените или поне такова име и дадох. – засмя се човекът.
-Вчера две от гадните същества те довлякоха тук. Реших, че ще ме ядат и се уплаших адски много, но те просто те хвърлиха в отсрещната килия, поогледаха ме, избоботиха си нещо, и си отидоха.
-Чакай малко! За какво им е да ни затварят в тези мръсни килии, вместо да ни използват?!- каза войнът.
-Не знам. Аз съм тук от около три- четири месеца, ако ми е останала някаква представа за времето...
-Ти си тук от толкова дълго?! Но какво ядеш? Какво пиеш? Да не би създанията да те хранят?!
-Ахаха, ти си бил доста забавен... За съжаление, никой не ми е давал храна и вода.- каза тихо затворникът.
-Но как по дяволите си оцелял?!
-Нямаше да успея без Джин... Всъщност, той ме научи да ловя плъховете и да прецеждам сутрешната влага...
-Аха... А къде е този Джин сега?
-Ами, този с шапката.- затворникът говореше за най-запазеният от труповете. Той сигурно бе починал наскоро.
-О...Съжалявам много.
-Недей. Джин бе добър човек. И той не знаеше много за тези същества. Помнеше, че както си е седял със семейството си, в колибата му нахлуло огромно същество и го вкарало в безсъзнание само с един удар. Когато разбрал в какво положение е изпаднал, той с мъки запалил огън и започнал да пече месо от труповете, които си били тук и преди него. Ето там в ъгъла, има доста влага нали?
-Да, даже се е образувало нещо като мръсно поточе.
-Ето от къде идвала и водата му. След време се научил да лови плъховете, от които гъмжи тук. Два дни след като се събудих тук, той ме научи, как да оцелявам в това помещение и внезапно умря. Може би от някаква болест. Не знам.
-Брутално...Бил е добър човек. Е, докато намеря начин да измъкна двама ни от тук, ще трябва и аз да се науча да ловя плъхове, защото не ми се яде човешко...-безименният се опита да се засмее, но вместо това изтърси няколко сълзи.
-Аз ще те науча! И аз много искам да се измъкна от този ад! Името ми е Дамар, от рибарското село, близо до река Янтар. Преди бях обикновен рибар, но в един най-нормален ден, като от нищото се появиха около две хиляди от тези същества и започнаха да ни избиват. Те убиха майка ми и баща ми, а мен започнаха да ме изтезават за удоволствие. След като опожариха селото, те набучиха на колове останалите живи хорица, а мен ме упоиха с някаква странна билка. Та това е моята история. А твоята каква е, приятелю?
И така безименният му разказа за своите приключения.
Вместо да бъде отчаян, войнът се мотивира още повече от преди! Той искаше да оцелее и този път, за да открие какви са тези странни уроди, които убиваха и измъчваха за удоволствие и за които не бе чувал или чел никъде...
-Приятелю, сега ще ти покажа как да ловиш мишки, плъхове и всичко, което мърда.- каза Дамар.
-Да започваме.- ентусиазирано отвърна войнът.
- В джоба на Джин трябва да има малка кама. Вземи я. Добре. В левия ти ъгъл има две странно привързани пръчки. Това всъщност ти е самоделно изработен капан за плъхове.
-Този Джин наистина е бил умен човек! Много жалко, че е умрял.
-Така е...Но вече не е сред нас. Стига сме го жалили. Сега. Ако и аз загина, няма да знаеш как да си направиш нов капан, а и тези изобретения бързо се чупят. Затова ще те науча как да си направиш още!
И така Дамар започна да обучава Безименния.
-Добре! Мисля, че схванах как се прави. Взимам две пръчки, омотавам ги с парче плат и закрепвам трета пръчка в края на двете.
-Точно така! Когато животното бутне пръчката, двете пръчки ще се отпуснат в различни посоки и то ще се оплете в плата.
-Аха. Чувал съм за подобен вид капан. Но само едно нещо не ми е ясно. Какво ще използваме за стръв?
-Ами... Човешко месо...
Само след два дни безименният се научи да лови животните около него. Беше станал толкова добър в това, че всяка вечер(когато станеше още по-тъмно в пещерата) ядяха по пет-шест гигантски, с размерите на добре охранена котка, плъхове. Въпреки, че килията не бе голяма(около пет метра широка и два метра висока), войнът бе наслагал капани навсякъде- около двайсет. Хубавото бе, че с мъки, под инструкциите на Дамар, бе успял чрез търкане на камъни да запали огън. За съжаление, в килията вонеше много, ама много гадно, заради простата причина, че труповете гниеха. Дамар бе изобретил нещо като мини пила и бе успял, с много труд, да махне две от решетките на килията. Само още две и вече щеше да може да се измъкне!
А след това, с общи усилия щяха да разбият пантите на килията на Плъх(вече така назоваваше Дамар войнът, заради изкуството му да лови плъхове). Войнът дори бе ушил нещо като палто от кожите на гризачите, което бе доста смрадливо, но го топлеше.
За съжаление, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин и тепърва на младите мъже им предстоеше да срещнат още по-големи трудности...

-Плъх! Събуди се!!!- прошепна Дамар.
-Какво има...Мамка му...
-Тихо! Вече стои тук от доста време!- каза през зъби Дамар.
А за кого говореше ли? За три метровото същество, втренчило се в Плъх. То бе ужасяващо грозно! Имаше форма на човек, с червени, светещи в тъмното очи, глигански бивни, стърчащи под свинската му зурла, и големи рога- по всичко личеше, че е роднина на съществата, които бяха нападнали Дамар и войнът, но с тази разлика, че чудовището бе много по-яко и голямо от роднините си. Имаше необичайно злобен и налудничав поглед. Само след минутка гледане очи в очи със съществото, Плъх подгизна от пот. Изведнъж, както си седеше втренчено в човека, чудовището издаде гърлен звук- някакво подобие на смях. И тогава стана много странно нещо- създанието им заговори!
-Я, пак си имаме затворници! Но този път сте оцелели! Много интригуващо...- каза с ръмжене чудовището.
-Ккк...Кой си ти?- заекна войнът.
-Аз съм Рарднал, повелителят на създанията Арки-тези, които ви довлякоха тук!
-Но защо нападате без причина и избивате невинни хора?!-плахо попита Дамар.
-Ами...Да речем, че просто сме си такива. Обичаме битките!
- Какво?! Вие унищожихте цялото ни село, убихте семейството ми... И ми казваш, че правите това, защото сте си такива?!- извика Дамар.
Той бе толкова ядосан, че взе една от отрязаните решетки и се запъди по чудовището.
Съществото се засмя.
В следващия момент хвана врата за решетките на килията на Дамар и я откъсна.
Човекът изпищя.
Рарднал го хвана за ръцете и го разчепи на две части. Дамар изкрещя и умря.
-Ако искаш и теб да те сполети такава съдба, давай в същия дух!!! Ако ли не, тогава изпий тази течност- тя ще те приспи за три часа. Решавай, човеко!
Плъх не му мисли много. Нямаше никакъв шанс да победи това огромно създание, а и знаеше, че то няма да го отрови с отварата- та нали много по-лесно щеше да му е да му прекърши врата! Затова той пое бурканчето с тъмна смес и го изпи на екс. Имаше отвратителен вкус.
Плъх веднага започна да се замайва. Изведнъж погледът му се замъгли...
Плъх се събуди. Някой го бе ударил много силно. Чак му беше разцепил бузата и сега от нея се стичаше струйка кръв. Огледа се. Лежеше на сламено легло, в огромна стая, подобна на килия, защото бе оградена с ненормално дебели решетки. Пред него стояха девет яки на вид мъже. По опърпаните им дрехи си личеше, че са страдали доста, но и сляп човек би видял, че са войни. Единият, плешив, но с много дълга брада, висок и със сини очи, му каза:
-Хей човече! Добре дошъл в отбора!
-Мерси... А сега ако ми кажете защо трябваше да ме будите по този начин, цена няма да имате!- отговори Плъх и се засмя.
-Името ми е Брог. Ами може да се каже, че не си знам силата.- ухили се мъжът.
-Хахаха, добре. А сега кой ще се заеме със задачата да ми обясни какво по дяволите става тук?
-Какво е последното нещо, което си спомняш?- попита Брог.
-Да речем, че както си ходех, с три хилядна група римляни, изникна огромна армия от чудновати създания и изби всички, освен мен. После имам малко затъмнение в паметта, но няма да забравя какъв ужас изпитах, като се събудих в тясна килия...
-Пълна с мъртъвци?-прекъсна го Брог.
-От къде знаеш?!- учудено попита войнът.
-Всички тук сме минали през тези две килии. След като намери начин да оцелееш и тъкмо си щял да се измъкнеш, при теб пристигна едно много приятно три метрово създание, което ти предложи да изпиеш една отвара. Ако ли не, си щял да умреш. И ето те тук.- обясни един нисък, но набит мъжага.
-Точно така!- възкликна Плъх.
-Всеки мъж в тази зала е минал по твоя път момче. Този Брог е тук най-дълго- от две години! Всяка сутрин, обед и вечер идва едно рогато създание и ни дава храна. Много пъти сме го питали какво става, но то не говори езика ни. Затова просто си седим и си чакаме дневната доза ядене, за да възстановим силите си.- каза един остарял мъж, но въпреки това, мускулите му бяха изпъкнали и си личеше, че той можеше да бъде доста опасен противник.
-Е добре и аз съм на вашето мнение. Вече ми писна да се опитвам да избягам. Затова и аз като вас ще си взимам яденето и хубаво ще се наспя.
Изминаха десет дни от идването на десетият член на дружината- Плъх. През този период, той възстанови силите си и дори започна приятелски боеве с другите войни. И те, като него, бяха едни от най-добрите бойци. Имаше двама славяни, братята Борин и Тарад, Брог- мургавият плешив войн и Батал- най-старият от групата, бяха от Гръцките земи на юг. Бахил бе прабългарин. Другите четирима не говореха езика на Плъх и останалите. Бяха много черни, с издути ноздри и диви погледи. Но бяха страдали много и се разбираха с останалите чудесно. На Плъх му беше много любопитно, кога ще им кажат защо ги държат тук, но можеше да почака- след толкова много мъки това мързелуване му се струваше райско. Но той предчувстваше, че скоро ще дойдат нови премеждия. Плъх си мислеше за отминалите дни. Вече бе седемнадесетият му ден от както се бе запознал с войните. Останалите мъже спяха по десетте сламени легла, без двама от диваците, които разговаряха.
Чу се шум от отваряне на порта- по принцип по това време им идваше яденето и Плъх набързо разбуди останалите.
Сънитите войни се приготвиха за поредното варено месо и купа вода- това получаваше всеки човек. Бахил бе ло