Join the new world

Беше сравнително прохладен юнски ден, а мен ме очакваше изпит в една академия за софтуерно инжeнерство. Първо обаче ще трябва да се върнем малко назад, за да може всичко това да има смисъл. Поне някакъв.

Поради стечение на обстоятелствата, по-конкретно едномесечния ми „курс“ в склада, да товаря и разтоварвам камиони посред летните жеги, реших, че за мен ще е най-добре да отдам времето си на себеразвитие. Каквото и да означаваше това – университет, курсове, академии, неправителствени организации, а такива в София имаше очудващо много.

Ако трябва да бъда честен винаги съм се старал да попивам от нещата, които правя, а сега вече не беше просто за забавление, но и беше полезно. Записах се в Софийския университет, тъй като той се „носеше“ като по-качествен от останалите. С времето разбира се осъзнах, че освен една шепа преподаватели, които смея да твърдя са невероятни хора, нямаше кой знае какво. Системата е по-остаряла, заедно и с част от „екипажа“ и в общи линии най-полезното, което един бакалавър международни отношения може да намери като полезно са неговите колеги, разните клубове и студентски/младежки организации.

Запознах се с едно момче, което много хора биха определили като „натегач“, защото той наистина искаше да успее и полагаше усилия за това. Въпреки моето „минало“ от училище аз също бях решен, че записвайки университет вече нямам оправдания да не уча. Преди се измъквах с това, че не съм си го избирал и че ама хич не ме интересува как се казват кокалите в тялото ми на латински. Честно казано все още държа на последното. Благодарение на него станах член на неправителствена организация, която се занимава с много интересни проекти и се стремят да правят смислени неща.

В последствие започна да се говори кой разбирал от компютри и всички в общи линии се хвалеха с най-известното „нищичко не разбирам от тия работи“. Аз не мога да кажа, че съм специалист или експерт, но поне като ми се случи нещо с компютъра се опитвам да го оправя. Чичко гугъл всъщност ми го оправя, аз само следвам стъпките описани като за идЕоти. Та се стигна до момента, в който ме упътиха към една академия, която има цялостен курс – приблизително четиринадесет месеца – за софтуерно инжинерство.

Трябваше да си взема приемния изпит – историята е много забавна, но ще я разкажа друг път – и така започна моето „компютърно пътешествие“. В началото нищо не разбирах, всичко беше изключително неразбираемо, но нещо в мен ме буташе да се опитвам да го разбера. Опитвах се, провалях се, пак се опитвах – докато накрая не поглеждах решенията на други колеги от академията. Някой от тях имаха доста стаж и опит, и познания и „борбата беше безмилостно жестока“.



Минаха първите изпити бях започнал вече да поназнайвам, дори бях успял да изкарам отличия на не малка част от изпитите. И днес беше денят в който имах поредният такъв. Тематиката на изпита беше „JavaScript Fundamentals”, което се предполагаше, че ще е най-лесният от поредицата изпити.

Явих се, влязох в препълнената зала с притеснени курсисти и седнахме заедно с един приятел един до друг и зачакахме началото на изпита.

Имаше много нови хора, тъй като програмата в академията беше доста динамична и позволяваше на хората да се обучават отвкъщи и да се явяват на изпити при определени условия, разбира се. Очакваше се да имаме четири часа за три практически задачи по материала, който сме взели през последния един месец. Също се предполагаше, че изпитът ще е по-лесен, тъй като за много курсисти беше първият изпит.

Единият от лекторите излезе пред аудиторията, проведе обичайното обявяване на изпита – „Свалете си anti-cheat приложението, изключете си телефоните, имате четири часа, паролата за изпита ви е...“ и всичко започна.

Прегледах първо трите задачи, всяка от които можеше да даде по сто точки. Първата изглеждаше лесна, втората много завъртяна, а третата нямах ни най-малка представа как да я реша.

Започнах с първата и стъпка по стъпка написах всичко. Пратих решението в онлайн системата им. Резултат нула точки. За щастие системата беше автоматизирана и можеше да разбереш дали решението ти е правилно или не на момента и да го промениш. Все пак работата често беше свързана с това да се тества дали работи, как работи и тн.

Продължих да си блъскам главата със задачата. Смених дребните грешки, прегледах пак условието, открих една доста сериозна. Пак нула. Мамка му. Нищо, продължавам.

Два часа и половина по-късно, по-голямата част от хората имаха стотина точки, а аз се причислявах към тези, които се очакваха да отпаднах с нула точки. Продължих да се мъча. Не ставаше и не ставаше, къде бърках?

Реших да оставя първа и да почна втора. Разни шахове, разни царици се местят. Много странна задача. Почнах да решавам, уж писах неща, които трябваше да знам. Вече бях минал цели ТРИ подобни изпита. Защо по дяволите все ми връщаше нула?

Вече и моя приятел беше изкарал стотина точки, а първенеца се подвизаваше с двеста и десет. Третата задача наистина беше коварна. И все пак, всички бяха изкарали поне някакви точки, а аз седях на нула. Това беше. Аз намерих границата си. Жалко, беше ми много приятно в академията.

Преди да се усетя времето беше свършило, а срещу името ми пишеше нула точки. Обърнах се към моя приятел и той се усмихна тъжно. И аз се усмихнах тъжно. Щеше да ми липсва това място. Но днес явно просто не ми беше ден.

---

Картината се махна от съзнанието ми. Още имах час и половина. Час и половина, в които успях да се издигна до седно място от двеста човека, защото не се предадох. Защото „пих една студена вода“ и изтрих всичко, което бях направил. Защото пробвах друг подход и преди да се усетя, вече се борех за първата десетка.

Защото нямаше такова нещо „като да не ти е ден“. Или както е казал Хенри Форд – „Ако мислиш, че ще успееш или че няма да успееш – ти винаги ще си прав.“ Помни това, читателю... и то ще те отведе далеч.