Когато станах професионален геймър

Day 2,855, 07:11 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Martin Krastev
Съжалявам, читателю ако си очаквал ежеседмичника през уикенда, но поради *сложете оправданията тук* нямах възможност. Поздрави!
Когато станах професионален геймър

Бях във вкъщи, седнал пред компютъра в моята стая. Навън беше вечер, по това време виреят геймърите, и всичко навън беше утихнало. От време на време се прокрадваше звукът от минаваща кола, предизвиквайки така наречения „Доплеров ефект“. Разбира се, няма как да не забравим и рязката поява на котешки дуел, който можеше да озвучи цял квартал, но както и да е.

Чаках играта да зареди, за да мога отново да се гмурна във виртуалната реалност, където не бях обикновен човек, а магьосник или пък войник, или пък стрелец, или пък най-обикновен изрод. Така де... компютърни игри...

Този път бяхме се събрали петима познати и решихме да играем така наречените „петици“, където отборите бяха предварително подготвени и подбрани. В общи линии – организирана престъпност за убийства, плячкосване и вандалство над всичко чуждо.

Оказа се много по-лесно, отколкото очаквахме. Имахме добра комуникация, пък и знаехме силните и слабите си страни, което определено допринесе за победата ни. Естествено като група от себеуважащи се геймъри решихме да изиграем още една. И още една. И още една. После играхме една последна и най-накрая си легнахме малко преди зазоряване.

В продължение на месец-два играехме поне по една две игри на ден и преди да се усетим, бяхме успяли да се изкачим в така наречения „ладер“(стълба), или на български – класацията.

- Абе, момчета, тука в една фейсбук група – естествено в една фейсбук група – видях, че ще организират турнирче. Наградата е сто лева, може се пробваме? – предложи едното от момчетата.

Решихме да пробваме, какво можехме да загубим от това? Освен ако питате родителите ми де, които биха казали, че мога да загубя: времето си, живота си, приятелите си, кучето си (аз нямам куче) и в общи линии всичко. Несериозна работа.

Записахме се и за наше щастие конкуренцията се оказа сравнително нищожна. Бяхме малко отбори, всички от които – просто надъхани любители – точно като нас. И понеже този разказ е в стил Холивуд, въпреки всичко, успяхме да отмъкнем финала в една от най-оспорваните игри за деня.

Вземайки златния медал, решихме, че може да се пробваме и на други турнири и да следим редовно за подобни неща. Мина време, участвахме в неколцина подобни събирания – някои бяха успех, други тотален провал – например тотално унижение още срещу първия отбор, но трупахме опит.

Преди да се усетя бяхме стигнало до републиканско състезание, от което два отбора щяха да се квалифицират за европейския турнир. Седяхме 5мата на една маса с пет компютъра, окачени големи слушалки на ушите ни и единственото, което чувах беше гласовете на съотборниците ми и звука на играта.
Началният рог изсвири. Бях си вкъщи, а на нас ни предстоеше да претърпим огромен погром, заради липса на комуникация и най-вече, защото и петимата бяхме свикнали да гледаме само себе си.