Join the new world

Беше късна зима и навън вече рядко се мяркаше сняг, но слънцето все още не можеше да сгрее студените бетонни сгради. Пътувах с трамвая към училище, увит в зимното си яке и гледах през прозореца отминаващия ме свят. Слязох на до болка позната спирка, на която слизах последните пет години, минах през пустия двор и се запътих към класната стая.

Влязох и седнах на първия чин. Седях до една моя близка приятелка, която съвсем наскоро ми беше споменала, че са я приели в Шотландия. Оставаше ѝ само да си вземе матурите, които лично според мен бяха голяма шега за всеки себеуважаващ се ученик. Единственото, което трябваше да направиш, за да можеш да вземеш матурата, беше да изрешиш едно малко сборниче с тестове. Нищо повече.

Е, ако разбира се гониш високи оценки трябваше да изчетеш и литературата, която на мен лично ми беше много интересна, но да бъда честен си имах собствена причина за това. Причина...хах... каква причина освен момиче? Винаги ще ме преследва спомена – как слънцето се прокрадва измежду щорите и я огрява на дивана – легнала по гръб, а кестенявата ѝ коса разтлана зад главата, Скръстила крака и подпираща тежката книга върху гърдите си, докато поглъщаше всяка страница от историята на Талев. В последствие тя прочете и останалите три книги, кой знае... може би виждаше в мен своя Лазар и искаше да разбере какво ни очаква?

Но да се върнем в реалността. Моята приятелка беше решила да учи психология и наскоро си беше взела шофьорската книжка. Обожавах да се шегувам с нея като бъркаше ляво и дясно. Все пак, нали беше шофьор?

- Знаеш ли, имам обяснение защо жените бъркат повече ляво и дясно от мъжете. И тъй като ти ще следваш Психология, ще можеш да ми помогнеш да го докажа! – казах ѝ аз.
- Да чуем? – изгледа ме невярващо тя. Знаех, че само чака да изплюя камъчето, за да ми се изсмее.

- Обещай да не ми се смееш! – тя кимна, но и двамата знаехме, че това никога не важеше. – Добре да го погледнем така. Средностатистически един мъж прекарва в пъти по-малко време от една жена пред огледалото, нали така?
- Да, и?

- Ами огледалото създава нереален образ, който е... ем огледален. С други думи, лявото там е дясно и дясното е ляво. Съвсем логично е – тя се подхилкваше. – Съвсем логично е ако прекарваш повече време пред огледалото, рефлексите ти или тази памет, която се занимава с движенията, да се видоизмени. Вкрайна сметка, не би искала да си извадиш окото, защото знаеш къде е „истинското“ ляво, нали? – поусмихнах се и аз.

- Възможно е – опита се да изглежда сериозна тя, но почти веднага се ухили. – Но е много малко вероятно... мъжете също прекарват много време пред огледалото, пък и да не забравяме, че силният пол, който се хвали с „шофьорските си умения“ постоянно е заобиколен огледала. Задно, странично, пък и мъжете в днешно време са по-големи „кифли“ и от жените...

- Да, те за това и повече бъркат ляво и дясно вече – пошегувах се аз. – Все пак, ако ти се отвори възможност, направи експеримент. Поинтересувай се и опитай. Няма да те заболи, пък най-много да научиш, че сме грешали. И това е нещо!

---

Беше една година по-късно и точно бях минал първата си сесия в университета. Прибрах се вкъщи – беше време за разпускане. Компютърни игри, приятели, бира – в общи линии всичко, което не включваше бумащина.

Реших да си проверя пощата, не тази в коридора, която беше изработена от дърво, а онази виртуална, където те пълнеха с всякакви съобщения за промоции и увеличаване на... „интереса“. Беше моята приятелка от Шотландия (очевидно там някой си комуникираше с мейли) и ме канеше да отида на някаква конференция. Била направила опита и успяла да докаже, че реално времето пред огледалото наистина има ефект върху човешката ориентация. Колко яко! Значи моята идея е сработила?

Бях изключително вдъхновен и веднага влязох да търся билети. Сега щях...

---

Чух трясък на блъскащи се една в друга метални врати. Беше моята спирка и трябваше да сляза от трамвая, за да не закъснея за училище.