Join the new world

ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, ‘бичът Божий’, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите,( вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия) ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци,( които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето) прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни – Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това ‘без малко’ с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.
Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември.
Този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали „ени“, днес го наричаме „Еньовден“.
НАЗВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ И МЕСТНОСТИ ДАДЕНИ ОЩЕ ОТ ДРЕВНИ ВРЕМЕНА.
От I век до XII век.
Някога древните българи са назовавали селищата и планините с особени имена. Някогашната крепост „Дуросторум“ българите са наричали „Дръстър“. А, старото име на „Варна“ е било – Одесос.

Българите, където и да са живяли са наричали местностите и градовете със свои български имена.
Характерното за българските имена още от древни времена е, че са давали окончания на повечето думи: за мъжки род окончанието е било „А“, за женски род – „ВА“.
На историческата карта на България са нанесени имената на най-старите селища. (от „Кирило – Методиевската енциклопедия“ БАН,1985г.)
Името на главното българско светилище – Мадара, което на древнобългарски е означавало „свещено място“ често се е използвало през VI, VII, VIII век.
Освен това име в българския етимологичен речник. I-III. са и други думи използвани като говорими в различните краища на България.
Например, в източна България хората са използвали имена, които и днес използваме:
Дръстър, Карвуна, Мадара, Тутракан, Шабла, Каспичан, Синдел, Чирпан, Абоба – старото име на Плиска.
Другата дума е „боила“, чийто превод на старобългарски означавала болярин.
Думите: рът, рид и урва – се срещат и на изток от балканите. Имената на върхове и планински дялове са се запазили и днес: Руй, Руен, Бурел, Миджур, Бунай, Бохот – предполага се че произлиза от „бох“ – градина. Другото наименование за градина е „лахан“ – зеленчук или градинар. Произлиза от думата „лаха“(леха) и се е използвала през IX – X век.
Думите – галата, верегава, колубря са имали по две форми – едната за мъж, другата за жена. Думите от мъжки род завършвали на „а“, а за женски род с „ва“. В родопския край хората казвали на върхът – „врохот“ или „връот“. Днес старите родопчани си използват същите думи.
През XI в., в източните Родопи се използва думата „лаханара“ за определение на градинар.
Определителни окончания древните българи са използвали и през X – XII век: галата, турда, орша, бутра, мадара, чукара, мачката, гъвана, тънтава, плъскова, чубра, рабоша, обай – гора, байна – баша. Някои от думите и днес се използват като наречия и в различните райони на България, особено в родопския край и в югозападна България.
Неотдавна имах един случай в Сандански, едно малко дете беше паднало в една локва и старата жена, която беше наблизо казва:“ то, малко се утепа, ама нищо му няма“. Направо ми изкара акъла, защото утепа в моя край му викаме – утрепа, значи се е убил. Това – между другото.
За българските окончания, май друг народ няма такива, като нашите – за мъжки и за женски род. На чужденците им е много трудно да кажат – „Пеева“, казват „Пеев“ – и а-то отсъства.
Съдбата на всеки голям народ сякаш е да остави на поколенията си нещо знаменито, нещо, което другите народи нямат. Типични български имена на планини, градове, местности, църкви и др.