В бутилка от Кока кола (Опит за разказ от Иван Добромиров Добрев от град Провадия- 7 б клас- Първо основно училище „Христо Смирненски“- град Провадия)

Day 2,814, 14:48 • Published in Bulgaria Bulgaria • by ivan.dobrev

Здравей, Никола.
Това писмо ти го изпращам в бутилка. Не само защото компютърът ми се повреди... Просто не съм сигурен дали искам да го прочетеш. В него ще споделя неща, които ти едва ли предполагаш за мене, тъй като ме познаваш само от фейсбук и имейлите ми. И сигурно си мислиш, че с моите знания и увереността, която демонстрирам в мрежата, съм на голяма почит и уважение в класа си, че имам много приятели, които ми се възхищават, а момичетата ми се лепят като мухи...
Горчивата истина обаче е друга... И пак повтарям – не съм сигурен, че искам да я разбереш. Чел ли си някоя от книгите на братя Мормареви? Сигурно не. От нашия клас само аз съм чел „Васко да Гама от село Рупча“. Но може би си гледал поне „Таралежите се раждат без бодли“ или „Войната на таралежите“. На мен много ми харесват, защото показват как на родените като нежни същества таралежчета им порастват бодли, за да се бранят в света на върастните. И с тях те бодат: както себеподобните си, така и по-големите. Бодлите обикновено се изострят, когато станем тийнейджъри…
Противно на общоприетото обаче, аз все още нямам бодли, които да обръщам към големите - напротив, обичам много да си говоря с майка си, с учителите си, с добронамерени и интелигентни хора, с които дори бегло се познавам. И това не е подмазвачество, както би си помислил. Аз просто се чувствам - поне засега - уютно в света на възрастните. Засега сякаш само те могат да оценят колко много съм чел и зная за света. Обичам да общувам с възрастни хора, макар да нямам още и четиринайсет години. Затова пък ми се струва, че класът ми, а и цялото училище е пълно с таралежчета и бодлите им сочат към мене... Ти дори нямаш представа как са ме дразнили моите съученици!
Дълго време си мислех, че е достатъчно да си добър към хората, да се държиш възпитано, да се стараеш в училище – и по този начин печелиш обичта на другите. Нещо повече – аз, както знаеш, много обичам книгите, енциклопедиите, образователните предавания по телевизията. Обичах да споделям прочетеното и видяното със съучениците и учителите си. Когато започнех да разказвам, така се увличах, че не забелязвах как някои деца ме гледат присмехулно. И щом в пети клас учителите започнаха да се възхищават от знанията ми, част от моите съученици – обратно на тях - все повече се настройваха враждебно към мене. И когато вместо „Браво!” чувах от тях например „Свиня!”, това направо ме сриваше. Все едно ми удряха шамар, докато се усмихвам! Аз знам, че съм пълен, и от известно време отчаяно се боря с наднорменото си тегло (когато бях по-малък, не си давах сметка за това). Но сигурно разбираш колко неприятно е вместо да те похвалят за знанията и интелигентността ти, да ти се надсмеят. И то заради външността… Заради нещо, което и без това те измъчва! И в последно време дори вниманието на възрастните не може да излекува раните ми. Изпитвам неутолима жажда да споделя цялата си мъка с някой връстник, но наоколо не виждам деца, които може да ме разберат. Затова измислих това странно писмо до тебе...
Всъщност, Ники, за мене сега най-важното е да си отговоря на въпроса дали е възможно човек да живее без бодли. Ако да, как може да го постигне - с какво отношение към себе си и към другите?… Мисля, че човек може да живее без бодли, като не обръща внимание на обидите, просто да не се „връзва”, да не се „впряга” в пълната с глупост кола на грубияните. Както неведнъж ми е казвала моята класна, онзи, който те наранява, е много по-нещастен от тебе… Опитвам се да го запомня и да не отвръщам на обидите с обиди или с избухване, за което после винаги съжалявам. Затова сега ти пиша и това писмо, което не знам дали ще получиш – преди всичко за да изясня на самия себе си нещата...
Искам да бъда като епископ Мириел от романа на Виктор Юго „Клетниците”, който не напада постъпилия зле с него Жан Валжан, а му помага да стане добър. Когато стражарите хващат избягалия каторжник, след като е откраднал сребърните прибори от дома на благодетеля си, свещеникът постъпва доста странно. Вместо да се възмути от неблагодарността на госта си, епископът заявява пред полицаите, че той самият му е подарил приборите. И на всичкото отгоре епископ Мириел дава на Жан Валжан и сребърните си свещници, за да стане крадецът почтен човек. И после, вече като г-н Мадлен, някогашният каторжник прави много благодеяния на съгражданите си. Според мен трябва да се постъпва точно така. Както гласи една колумбийска поговорка, трябва да се стремиш да бъдеш вятъра в гърба, а не онзи, който заплюва сгрешилия в лицето.
Знам колко трудно е това! Колко рядко издържам на решението си да отвръщам на злото с добро! Понякога и аз съм груб и после съжалявам. И понеже се притеснявам да споделя с теб всичко това, а нямам по-близък приятел от тебе; и няма друг, пред когото да се разкрия и да се опитам да обещая, поставям това писмо в бутилката от Кока кола, която вчера изпих и си обещах да бъде последна... Край вече с енергийните напитки, които действат не на мозъка, а на избухливостта ми...
Бутилката ще пусна в нашата малка река, която се влива в голямото Море, на чийто бряг живееш ти. Да, смешно е да очаквам, че ще я намериш. Но това писмо аз всъщност написах на самия себе си, защото името на истинския ти приятел е всъщност другото твое име.

Иван Добромиров Добрев 22.01.2015 г.
П.П. И името ми означава доброта, нали? Значи трябва да успея!