Join the new world

Здравейте. Преди да прочетете разказа, искам да изкажа разочарованието си от бездействието на админите, които не си мръднаха пръста да изтрият профила ми, въпреки обещанието. Ето го и скрийншота. Докато чакам техните оправдания (от този род) за това защо не са ми изтрили профила, публикувам един разказ, който писах вчера. Благодаря на хората от отбора ми покрай въпросния конкурс, които са доста разбрани и не ме изхвърлиха, въпреки отказването ми.
Само да отбележа, че ако евентуално нашият отбор ("Страст") спечели нещо от конкурса на Таблов, не искам нищо да се праща на профила ми, защото е вероятно наградата да бъде заличена.

Извинявам за досадното встъпление, граничещо с душевна диария! Затова оставам няколкото заблудени души, които се объркаха да кликнат на публикацията ми, да преценят дали да четат разказа ми, който е доста дълъг, или да се откажат.

---

Приятно четене!

---

Усмихнатото слънце ни огряваше с топлите си лъчи. Подухваше освежаващ умерен вятър. Горската поляна, която преминавахме, бе изпълнена с множество различни тревисти растения. С тях си играеха пеперуди, пчели и скакалци. Паяците пък използваха стъблата им, за да укрепят домовете си.
Когато едно купесто облаче закри небесното светило, наум ми дойде една идея, която споделих с човека до мен:
– Може ли да се хвана за ръката ти, да затворя очи и ти да ме водиш накъдето пожелаеш?
– Естествено, че може – и тя ми се усмихна насреща.

Без да се бавя, я хванах за ръката и затворих очи. След секунди, тя тръгна, а аз я последвах. Единствено усещах как вятърът ми развява косата. Колкото повече път изминавах, толкова по уверен ставах. Все повече се отпусках. Скоро забравих за ежедневните си проблеми и започнах да пътувам вътре в самия себе си.

В началото се понесох в облаците. Виждах родния си град отвисоко с близката до нея огромна гора. После прелетях над обработваеми земи. Не след дълго забелязах и планински масив. Тогава започнах да се спускам.

Изведнъж се спусна тъмнина. Всичко изчезна от погледа ми. Скоро усетих, че съм се оплел в паяжина. Исках да се измъкна от там. Мъчих се. Обаче не успявах. Скоро очите ми се адаптираха към тъмнината и забелязах силуетите на оплетени пеперуди, пчели и скакалци около мен. Те също се опитваха да избягат. С периферното си зрение зърнах гигантски черен паяк . Той пълзеше със своите седем крака. Осмият сигурно бе изгубен в някоя битка. Независимо от неговата липса, арахнидът изглеждаше неуязвим. Без да се замисли, изяде насекомите около мен, а скоро стигна до мен. Целият настръхнах от страх. Това обаче не впечатли ужасната твар, която моментално ме инжектира с отрова. Изпитах чудовищна болка, която бе толкова силна, че не можех да изкрещя. Усещах как губя себе си...

.............

Събудих се. Отворих очи. Видях как няколко лампи ме осветяват. След малко чух странен шепот:
– Добре дошъл!
Не знаех как да реагирам. Скоро забелязах как странен черно-бял образ, приличащ на мен самия, ме вдига от земята. Пред мен се разкри маса за снукър.
– Готов ли си за игра? – бях запитан.
След кратък размисъл отговорих:
– Да!
– Преди да започнем, трябва да си поръчаме нещо за пиене.
– Добре, както кажеш – и му се усмихнах.
След няколко секунди, моето подобие извика:
– Келнер!
Без да се бави, той дойде и попита:
– Какво ще желаете?
– Минерална вода в стъклена бутилка – заяви човека до мен.
– Ябълков сайдер – заявих.
– Благодаря! Поръчката ви ще бъде изпълнена скоро.

Докато подобието ми нареждаше топките по масата за снукър, келнерът дойде до малката масичка наблизо и остави бутилките с питиетата, като постави чаши до тях от дясната им страна. Тя бяха направени от висококачествено йенско стъкло, на които бяха инкрустирани образите на велики снукър играчи. Не се сдържах и си налях от сайдера. Скоро отпих една глътка и усетих сладко-киселия му вкус, който много ми допадна. Исках да изпия още малко от съдържанието в чашата ми, но бях прекъснат:
– Приготви щеката и да започваме.

Мигновено станах и си я приготвих. Когато отидох до масата, бях попитан:
– Ези или тора?
– Ези – отвърнах.

Черно-белият ми образ хвърли монетата и тя падна с лицевата си страна. Получих възможност да разбия топките. Без да му мисля, ударих бялата топка с щеката. Тя се удари в групата с червени топки, но не вкарах нищо. По-лошото бе, че му оставих масата готова за разчистване.
– Браво на теб – подсмихваше се човекът срещу мен – цял живот ме тъпка, но сега ще видиш как ще те победя.
– Защо да съм те тъпкал цял живот? – недоумявах.
– Ти не знаеш ли, че аз съм твоята душа? – запита ме той, вместо да ми отвърне на въпроса.
– Не знаех – му отговорих.
– Много лошо. Ти не ми даде шанс да се изявя, заради твоето рационално мислене. Заради теб, аз съм черно-бял. Не познавам радостите и мъките в живота. Единственото, което знам е апатия. Днес обаче ще ти покажа, че цял живот си бил в заблуда.
– Ще видим – заканих се аз.

Моята душа бе около масата и започна да играе. Вкара червена. После и черна. Набързо натрупа двайсетина точки, все едно цял живот е играл. По едно време видя, че няма да може да вкара и моментално ме постави в положение на снукър.

– Въобще не те виждам как ще ме победиш – обади се душата ми, и допълни, заканяйки се – ти не ми даде възможност да се изявя. Затова аз ще си извоювам това право.

Въобще не реагирах на думите му и се съсредоточих изцяло върху удара, който трябваше да направя. Тъкмо се опитах да го довърша, когато ръката ми трепна и закачих грешна топка. Съперникът ми получи обсъждане за „свободна топка“ и веднага се възползва. Вкара още няколко поредни топки и се опита да ме провокира, като изрече:
– Предавай се! Видя се кой е по-добрият от нас двамата.

Това ме раздразни и отидох до малката масичка, където изпих голяма част от сайдера. Устата ми кухина се наслаждаваше на ябълковия вкус. Бързо отслабих напрежението, което щеше да ме скове.

Върнах се около снукър масата и започнах своята серия с късметлийски удар – вкарах червена топка след като се бе отклонила от два борда. После и синята топка бе прибрана от средния ляв джоб след като на три пъти срещна челюстите ѝ. Следващите няколко удара бяха далеч по-лесни за изпълнение и бързо съумях да настигна моя опонент. Когато трябваше да се прицелвам в последната останала червена топка, чух обаждане:
– Ще пропуснеш!

Направих се, че нищо не съм разбрал и след миг вкарах топката. Скоро, още четири топки бяха погълнати от джобовете на масата и ми трябваше само още едно попадение, за да мога да победя противника си, ако не извърша фал. Реших да отида до малката масичка, за да изпия останалата част от сайдера. Чувствах се като орел, носещ се победоносно над планината. Бях готов за решаващия удар и го изпълних безупречно. Следващият бе формалност. Или поне изглеждаше така. Когато го изпълнявах, ръката ми се скова и вместо да вкарам прицелната топка, бялата излезе от масата, което означаваше, че съм извършил фал.

– Чудесен опит направи – обади се душата ми – обаче няма да ме победиш.
– Нищо не е ясно до самия край – не се сдържах след пропуснатия шанс.
– Аз знам, че победих. Бях лишен от радости, но днес ще изляза наяве и ще се радвам на живота – възможност, която ти не си ми давал никога!
– Много от рано се мислиш за победител – възразих.
– Ти самият си нещастен, но не го осъзнаваш. Това, че материално си задоволен, не означава, че си щастлив отвътре. Затова трябва да покажеш и емоциите си. Да дадеш възможност, душата да прави, каквото чувства, че е най-добре.
– Щастлив съм! Имам всичко необходимо за това – негодувах срещу образа си.
– Живееш в заблуда! – за пореден път повтори душата ми. Тогава взе щеката и се прицели към предпоследната топка. Реализира я и се пласира съвършено към следващата, вкарването на която, щеше да го направи победител. Прицелваше се към нея, когато се провиках:
– Не я вкарвай. Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш.

Образът ми не ме послуша и запрати топката в джоба. Тогава светлината в залата се усили, а той викна:
– Победих те и сега ще изляза да се порадвам на живота и да дам на тялото ти, израз на потисканите от теб емоции.

Тогава моето подобие стана цветно, подобно на мен самия. Лицето му засия, очите му светеха в небесносиньо. Преди да напусне залата, която бе негово жилище през годините, извика келнера и поиска от него:
– Ягодова лимонада.
– За съжаление нямам – отвърна келнерът.
– Вие нямате, защото ви липсва фантазия – намуси се душата ми и продължи – предлагам ви да сипете ягодов сок с лимонада и да ми донесете една чаша от това питие.

Не мина много време и келнерът дойде:
– Заповядайте! Надявам се, че ще ви хареса.
– Благодаря! – отговори образът ми.
Той изпи половината чаша с питието и като ми подаваше стъкления съд ми пошепна:
– Опитай от еликсира на боговете!

Тогава отпих няколко глътки и усетих как залата започна да изчезва. На нейно място се появи дъга, по която се спуснах със затворени очи и ненадейно пред мен се откри величествен пейзаж – безкрайно море, което го гледах от висока скала. Погледнах надясно и видях своята приятелка. Тя ми се усмихна и каза:
– Това е твоята награда!
– Благодаря ти Слънце! – бе спонтанната ми реакция.
– Искаш ли да разбереш как стигна дотук? – пита ме тя.
– Да! – отвърнах веднага.
– Прекарах те през гора по неравна пътека. После изкачих едно възвишение, което бе доста стръмно. Накрая стигнах до мястото, в което сме в момента.
– През интересни места си ме прекарала. А аз как изглеждах? – запитах от любопитство.
– Ти изглеждаше доста странно. На моменти се усмихваше, на моменти едва дишаше. Някак си съумя да си държиш очите затворени през цялото време – намигна ми тя с нежните си зеленикави очи.
– Навярно, бях потопен в много интересен свят, в който изпитах различни емоции и се сблъсках с душата си. Затова не съм си и помислил да ги отворя.
– Прекрасно, сега изглеждаш като прероден – спомена ми, като се усмихваше лъчезарно със снежнобелите си зъби.
– Чудесно! – отвърнах лаконично.

Няколко минути се любувах на красотата на природата. Виждах изгряващата почти пълна луна, която сякаш се бе къпала в морската вода. Чувах поздравите на гларусите, които прелитаха над мен. Усещах приятния морски бриз. Докато се наслаждавах на идилията, някакво необяснимо желание ме обзе. Исках просто да го изпълня. Някак си не можех повече да се сдържам и пошепнах страстно:
– Обичам те! – думи, които никога досега не бях изричал емоционално.
– Обичам те! – неописуемото ехо, което чух от момичето до мен.

Усещах как душата ме води и без да мисля, просто я прегърнах и я целунах страстно. Опияних се толкова силно, че не исках да я пусна. Желаех това да продължи цяла вечност. Да бъдем заедно. Да слеем долепените си тела и души. Може би защото потиснах рационалното в себе си, за да дам свобода на чувствата си.



Благодаря на всички, които се съгласихте да пропилеете няколко ценни минути от живота си, за да прочетете разказа!