Join the new world

Призваният владееше екрана безкомпромисно – май това е думата. Личеше Зевсовото му самосъзнание за неповторимост сред умореното от лошата си съдба българско племе. Това бе мощен апотеоз на духа, извисен над несмислената хорска шетня в делника, отредена за смъртния човешки род.
Интервюираха го двама от тъй наречените „водещи” – млада жена и млад мъж – но фактически единственият водещ бе той. Видимо не бе чул ни един от въпросите. До момента водещата бе сполучила да прокара само предварително написаните думи за представянето на госта в студиото: „Осъзнал, че напоследък пренебрегва родината си, Кузман Абрамов отново е сред нас...” Последва нещо, което бе най-малко адекватно като отговор – нещо, дошло сякаш от дълбокия космос:
- Благословен съм, че имам този глас...
Това бе казано едно към едно. Последва:
- Като Андрея Бочели съм, дори по-добър.
Пенсионерът Станой, бивш учител в прогимназиите, извърна въпросителен поглед към бабата си:
- Тоя пък кой е?
- Хубава работа, да не знаеш Бочели.
- Питам за другия, по-добрия! Как го казваха...
- Когато името ми гръмна в Щатите... – продължи безмилостния си монолог извънземният.
- Я! – възкликна бабата. – Името на наш българин гърми и трещи по света, пък ние хич го и не знаем! От гимназията насам си останахме при Армстронг и Синатра, дето ги слушахме по радио Истанбул.
- По едно време работех с Куинси Джоунс, но намерих своя продуцент Уилям Табану, който ме направи щастлив...
- Това не знам как да го разбирам – рече пенсионерът. – Мъж казва по телевизията, че друг мъж го е направил щастлив... Виж, мисля да поизляза малко.
- Аз винаги съм казвал... – нямаше отдих онзи от екрана. – Благодаря на многобройните си фенове... Когато излезе моят хит „Теб те има, мен ме няма”...
- Ашколсун – промърмори Станой от вратата. – Ти чула ли си някога – обърна се той към бабата си – Борис Христов и Гюзелев да са държали такъв език?
Навън щедро бяха разлепени афиши по повод инициативата да се номинира града за континентална столица на културата. Както и за другата проява, „Голямото четене”, която механично отвеждаше мисълта към неща като „Голямото плюскане”, „Голямото къпане” и други големини от тоя фасон.
След няколко минути Станой се бе оказал до някаква миниатюрна уличка, в самия център. Тя си имаше наименование, разбира се, но пенсионерът се затрудни да го разчете: надписът бе яростно третиран с черен спрей отгоре.
- „Димчо Дебелянов” е – изрече до ухото му суховат господин, усмихнат с някакъв забравен вид добродушие. Очевидно бе връстник на Станой.
- Боже мой! – като стенание се изтръгна от бившия даскал. – Ами че той, Димчо, бил пророк! Пророк! „Тук за първи път се моя взор стъмни”, помните ли? Та това „тук” е баш за Пловдив, от стихотворението „Пловдив”! Пък и края му: „И толкоз черни мисли ми тежат, /че аз не искам нищо да си спомна”.Така го е казал тогава: „спомна”, а не „спомня”!
Боже какъв свят се навъди...
- Тийнейджъри – поясни другият. – Като се връщат от мачове, попиляват всичко по пътя си.
- А по телевизията казаха, че полицията ги снима там...
- Тя снима, ама те повечето са с качулки, изхитриха се!
- Аз, да Ви кажа, нали съм в Стария град, всеки ден минавам покрай статуята на Цанко Лавренов, изваян е като жив. Да, ама скулпторът взел, че педантично направил и четката на майстора от бронз! А нашият башибозук това и чака: бърже-бърже я откъртил и отнесъл я да продава като парче метал. Това вече не е вандалщина, ами не знам какво е...
- То и аз не знам. Аз сега тъкмо се връщам от библиотеката; нали уж има някакъв юруш да се чете, с една дума „Пенчо бре, чети!”, та пускат в общата читалня безплатно. Влизам аз, взимам две-три списания, дето съм се чудил какви са, що са и се зачитам... Ще Ви кажа в какво, ама първо да Ви питам: как сте с нервите?
- Ами как съм, тия дни пихме с бабата по една бира за златната сватба, петдесет години брак са това, та значи съм издръжлив.
- Аз нека да попитам, за всеки случай. Защото това, дето го четох, май трудно се издържа от неподготвен човек. Преснимах го впрочем на ксерокса там, дадох седем стотинки. Другаде е пет, ама не можеш да изнасяш списанието. Прави са, гледаш и самата библиотека нашарена със спрей отвънка: та „На три морета” ли не щеш, та „Вън от Европейския съюз”, все такива. Директорът, казват, всеки месец вика фирми да изтриват, а това пари иска.
- Има си хас. А на тия, дето мърсят нощем, друг пък им плаща, това е ясно. Та за списанието де, извинявай, че те прекъснах. Чети, да видим какво толкова страшно има.
- А... Списанието го докарали на вид, луксозно заглавието му “MAXIM”, на латиница, за по-европейско, а между другото писано и за Вазов.
- Хубаво де, нека пишат. Четете, да видим...
- Аз ще чета буква по буква, но на Ваша отговорност. Ето го: „Вазов беше пич, беше безкомпромисен ебач”...
- Хайде, не си правете такива шеги, възрастни хора сме!
- Е, предупредих Ви. Слушайте сега безобидната част, пак за Вазов: „По едно време се беше сдърпал със сдуханите комплексари от кръга „Мисъл”...”
- Какво, какво! Че това български език ли е, какви са тия думи „сдухани” и другото там...
- Проверих на място, и аз не знаех. „Сдуханяк” има само в речника на най-новите думи, 2010 година. Излезе, че е „смотаняк”, „скапаняк” и подобни. Може и „смачканяк”.
- Чакайте, ама Вие сериозно ли...
- Не аз! Те! Те най-сериозно го пишат, в списанието!
- Най-сериозно пишат, че Яворов, Пенчо, доктор Кръстев и Петко Тодоров са скапаняци? И това го четат гимназисти и студенти!
- За това не се притеснявайте, няма да го четат. Когото и от преподавателите да попитате, ще Ви каже, че те сега не четат. Поне това е хубавото.
- Хубавото!
- Ами в нашенската обстановка – да. Та, ако четяха това, щяха да са прочели и другото. Вазов цял живот си беше русофил, той винаги наричаше руския император „наший българский цар” – и в стиховете, и в прозата си.
- Зная, зная, преподавал съм, макар на по-малките. В едно стихотворение, „Русия”, той даже приписва на майка си, Събка, някакъв порив, уж тя казва на поета: „цалуни българския цар!” Точно така: „цалуни” с ударение върху „у”, а „българския”- подчертано, с нарочна авторска разредка. Те не могат и да се преброят такива; сещам се за едно от направлението „русите идат”:
„И мужика прост, и князът,
от колиба, от палат,
през земи широки газат,
тичат весело на рат...”
- Да, малко е подсилена идилията: крепостният и князът – в една дружина и търчат на тоя „рат” като на веселие с дами и шампанско.
- Тъкмо. Ама на мене ми е криво за другите, „въздухари” ли бяха, какви бяха...
- Комплексари. Сдухани. Яворов, Славейков, всичките там.
- Европейци! Европейци бяха те преди всички нас! Ама образованият човек винаги дразни тълпата, това мога да Ви кажа аз. Пък за Вазов какво, Кирил Христов май вярно го пише:”На такъв народ – такъв народен поет”. А Вие сте прав: щом има такива списания, май е по-хубаво, че младите не четат...
Пенсионерът Станой кимна и без да се сбогува пое към дома си.
Там по телевизията шестваше поредната реклама. Фирмено съвещание с кръгла маса. Бизнесдама се обръща не много дискретно към съседа си по стол :”Ставрев, да си бяхте останал вкъщи, като си знаете разваления стомах; направо ще ни удушите с тия газове, дето ги произвеждате нонстоп тука...” Глас на мъж: „Спокойно, новото средство „Дегазин” решава проблема с напиращите Ви газове кардинално...”


Здравко Попов е роден през 1939 г. в гр. Пловдив. Следвал е българска филология. Работил е като журналист, библиотекар, частник-дърводелец. Автор на осем сборника с хумористични разкази: “Акорди извън клавиатурата” (1974), “Кон на втория етаж” (1983), “Големият маратон” (1989, награда „Пловдив”), “Заливът Спенсър. Из живота на избраниците” (1993), “Крахът на Роко Железния” (1994), “Случаят Ахил: хумор в три пози” (199😎, “Среща преди потопа” (2004), “Хищникът Кочев” (2006, награда “Пловдив”). Превежда романи и стихове от френски език. Автор на сценарии, скечове, стихотворни импровизации и майсторски изградени предговори за предпочитани автори. Носител е на наградите “Алеко”, “Чичовци”, “Чудомир”. Член е на Сдружението на българските писатели. Работи в Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив.