Join the new world

х х х

Казимир постави внимателно амулета на тъкача на масата. Посипа го с малко магичен прах от една кутийка.
- Да видим сега какво криеш...- рече любопитно той. – Темпора ревертум!
Амулетът се отвори и показа как принцът и един рицар кретат към края на Тъмния лес. Рицарят куцаше лошо с десния си крак, придържан от другаря си. На хълбока на Злати имаше меч. Но дали е вълшебния?
Внезапно нещо прещрака и амулета изгасна.
- По ангелите! Алергичен съм към бяла магия! – изруга тъмният магьосник – Сега ще им пратя на тия юнаци нещичко!
... Борил изпъшка глухо, когато Злати го настани, облегнат на един дънер. Лечителят по неволя махна предпазителите на дясната подбедрица. Въпреки броните, огромната змия бе оставила две големи дупки в глезена, който изглеждаше синьо-зелен и отекъл.
- Монтирай броните като шина, така че да обхващат и глезена! – нареди рицарят. – Иначе няма да направя и една крачка. И ми дай вода...
Злати изпълни нарежданията, но в манерката нямаше и капка. Разочарован и не по-малко жаден, той се насочи към шумоленето на потока, скрит в буйната растителност.
Раненият се опитваше да не заспи, но някакво жужене го унасяше. Той отвори очи и се опита да стане, облягайки се на меча си. „ Къде ли са проклетите пчели?” – помисли си рицарят.
Но не бяха пчели, а ... хищни цветя. Три огромни мухоловки, придвижващи се на зелените си корени го гледаха с по едно враждебно око от чашките си. Телата им бяха озарени от светлина, която припукваше.
Борил се хвана за ствола на дървото и замахна с меча си към първия нападател. Мухоловката изписка и падна на земята. Другите две невъзмугимо я прескочиха и забиха призрачните си пипала в бронята н рицаря, който се разтресе от електричеството като играчка на пружини.
Падна, без да види дори мрак. Съзнанието му изчезна....
Злати се връщаше с пълни манерки вода, когато видя странните създания. Той понечи да извади оръжието си, когато чу плясък на криле.
Един дракон се спусна насред поляната и изръмжа на кръвожадните цветенца. Червенокоса жена скочи чевръсто от гърба му и насочи магическата си пръчка към мухоловките-мутанти.
- Десцендио! – каза тя, но от пръчката излезе само син пушек. – Тоя Хари Потър май ми е казал грешна магия.
- Магда! – извика принцът.
- Не сега! Десцендио! – рече по-убедително магьосницата, но този път резултата беше едно бяло зайче. Миловидното същество се уплаши и се скри обратно в пръчката.
- Е, хайде де! Десцендио! – изкрещя Магда.
Този път мухоловките замръзнаха и започнаха да се смаляват. После с писъци побягнаха в зелената мъгла.
- Трябва ми нова пръчка! – рече магьосницата, докато се прегръщаха със Злати .- но магийката от „Хогуърст” си я бива....
Драконът се опита да се включи в прегръщането, като лизна принца по бузата с грапавия си език. Машинално юнакът извади меча си, но същият замръзна на сантиметри от врата на Спиридон, като вибрираше.
- Защо е така? – промълви озадачен Злати.
- Направени са с бяла магия – и змея, и меча. За това не може да му навреди.- обясни Магда.
Лечителката коленичи до тялото на рицаря и започна да сваля доспехите, но също се поразтресе от останалото електричество.
- Трябва да се внимава с тока! – рече поучително тя. – Ето защо в къщичката си нямам такъв.
Борил беше в безсъзнание, а кракът му бе позеленял до бедрото.
- Нещо не мога да направя. – рече тихо Магда. – Но ... чували ли сте за пеенето на драконите? То е лековито.
Принцът и магьосницата погледнаха очаквателно четирилапият песнопоец.
- А-а-а- не! Аз съм музикален инвалид! – заоправдава се Спиридон.
- Никой не иска от теб арии! – рече строго Злати.
- Да, но „Зайченцето бяло” или „Тръгнал кос” са неподходящи...
- Глупости,глупости! Просто вземи едно „ла”! – снижи тона на спора Магда.
Драконът пое въздух, но го изпусна неуверено.
- Представи си как отровата излиза от крака в .... лапата ти.- обясни магьосницата.
Никой не разбра дали беше „ла”, защото си запушиха ушите. Вибрацията бе толкова силна, че зъбите им затракаха. Можеше да се види с просто око как кракът на болния също вибрира и отровата се оттегля от него.
- Пфу! – каза накрая Спиридон и погледна с отвращение предната си лапа.
Магда грижливо доизбърса зеленото от нея с някаква отвара.
Щастлив от доброто дело, драконът потупа с опашка и изрева.
Борил отвори очи и видя надвесените над него лечители.
- Чиба! – рече той.- Как се гонят дракони?
- Аз да не съм куче? Имам си гордост и дълго потекло! – обидено отвърна Спиридон.
Докато закусваха при запаления огън, всички разказаха приключенията си.
Драконът и рицарят бяха ужасно уморени.
- Ще му трябва сън, много сън. – каза сякаш на себе си Магда, гледайки болния.
- И на мене! – прозя се Спиридон.
- Ти – не! Ти си нашия превоз! – сгълча го лечителката.
- Хубава работа! Вместо славно да убия дракон и да му сложа главата над камината, сега трябва да ме носи. – изпъшка Борил.
- А какво ще кажеш да окача твоята глава над камината си? – обиди се Спиридон.- Ей, аз нямам камина! Това не е лоша идея. Ще поразместя малко скалички – да не мръзна в студените вечери...
Магда и принцът направиха носилка, която прикрепиха под корема на пътническия лайнер „Спиридон”.
Магьосницата въздъхна и даде някаква отвара на омърлушения дракон. Внезапно той подскочи, облиза език и очите му заблестяха.
- М-м-м! Има малинов вкус! Има ли още?
- Това стига за цял табун коне! – протестираше Магда.
- Но беше само капчица! Този Пиволей ме нахрани само с един казан пилешко с ориз. И за един зъб не стига! – оправдаваше се драконът.
- Трай, щурчо! – весело рече принцът, когато се натовариха на Спиридон.
- Дий! – допълни Магда.
За назидание драконът потегли тъй стремително, че Тъмният лес остана само в спомените. Въздушните течения бяха благоприятни, но какви ли приключения ги очакваха по ветровете на времето? ....