Join the new world

х х х

Колкото по-навътре влизаха в Тъмния лес, толкова Злати и Борил се убеждаваха, че гората заслужава своето име. Призрачни сенки се носеха между дърветата и излъчваха призрачнозелена светлина.
Запалиха факли и неочаквано се озоваха на една поляна. Съвсем скромна сламена колиба на колове светеше със същата странно зелена и жива светлина.
Борил се покачи по дървената стълба и погледна вътре.
- Няма никой! – извика той, макар Злати да беше само на две крачки от него.
- Няма го. Къде ли е отишъл?- прошепна принцът, хвърлил също поглед в убежището на магьосника...
... Разтревожен затворих медальона и се отпуснах на нара. В съня си потъвах в тресавище и не можех да помръдна. Въздухът не ми достигаше.
Отворих очи и се убедих, че тези усещания съвсем не са без причина.
Бях завързан на едно тъмно място. Капките от невидимия таван отекваха в странно ехо. Къде ли се намирах?

х х х

В пещерата не беше пълен мрак. Някъде отгоре, между скалните пукнатини се процеждаше оскъдна светлина. Най-сетне можех да огледам обстановката.
Въпреки влагата, веригите ми бяха здраво заклещени в скобите зад мен. Напразно търсех нещо, с което да се освободя.
В сумрака внезапно се чу ръмжене и шляпане на тежки лапи. Две огромни жълти очи засветиха на сантиметри от лицето ми и изкрещях ...
... Разочаровани от неуспешното търсене на магьосника, Злати и Борил цапаха обратно през блатото, когато от тъмните води изплуваха няколко глави на змии. Те се опитваха да съборят младежите, да ги омотаят с дългите си тела. Застанали гръб в гръб, юнаците извадиха мечове и затърсиха с поглед коварните обръчи на змиите. С точни удари те оставиха няколко парчета от гърчещи се тела около себе си. Изпотени и задъхани, младежите се питаха колко ли ще издържат срещу седемте анаконди? В този момент се чу силен вик, идващ сякаш от небесата. Стреснати, змиите се оттеглиха. Враг или приятел? ...
... Магда лечителката носеше ведро с вода, когато чу вика ми. Тя се стресна и изпусна ведрото.
- Тъкачът на приказки се пробуди! – прошепна вълшебницата. – Време беше...

х х х

- А-а-а! – виках аз, втренчен в огромните кехлибарени очи и озъбена паст.
- А? – кратко рече чудовището и облиза предните си лапи. – Ти пък що правиш в дома ми?
- Пленен съм, не виждаш ли? – рекох и подръннах с веригите.
- А-а- не! Не съм поръчвал закуска, особено тъй писклива! Предпочитам овчици.
- Аз съм тъкачът на приказки. А ти кой си?
Змеят ме огледа от всички страни и помириса щателно. После изхъмка недоверчиво.
- Тъкачът? Наистина ли? Толкова малък...Аз съм просто змей и си нямам име.
- Тогава – въодушевих се аз – те кръщавам Спиридон, защото възвърна духа ми.
- Хм, хубаво име. Какво да направя за теб, кръстник?
- Освободи ме! – дръннах нетърпеливо оковите.
Спиридон разтвори уста и забълва огън, но оковите си стояха без промяна. Вторият опит ми опърли веждите със същия резултат.
- Лошо! Защитени са с магия. – констатира пишман освободителя- Ами сега?
- Тогава ще трябва да повикаш приятелите ми.- обясних подробностите на огромното ухо на змея.
- Какво? Магьосница? Не обичам такива. Те миришат на отвари и могат да ме превърнат в жаба.
- Хайде сега – и страхлив змей!
- Ами двамата рицари? Те ще ми отрежат опашката! Б-р-р-р!
- Няма, ако ги помолиш учтиво!
- Е- добре! Първо отивам при тази Магда. Така или иначе си в пещерата на Змеев връх – близичко е.
Змеят изчезна и след малко чух пляскане на криле, носещи надеждата ми за избавление.

х х х

Слаб и висок, с царствени одежди и грациозна походка, пред мен застана злорадо усмихнатият Казимир. Факлите на свитата му хвърляха сенки, внушаващи мразовит страх и ужас. Въздъхнах и отвърнах на погледа на магьосника упорито.
- Ето ти го на и тъкачът на приказки! Ако наистина си такъв – освободи се! Хайде –давай! – насърчи ме той.
Концентрирах силите си, опитвайки се да ги насоча към омразната верига. Но как? Представих си ги като невидима ръка, която издърпва скобата от стената. Вече се бях отказал, когато желязото помръдна малко. Спрях, изпотен и задъхан.
- Пробуден, но не достатъчно силен. – отсъди магът.
- Достатъчно – за какво? Защо ме плени? – извиках, макар въздухът да свиреше
в дробовете ми.
- Не знаеш ли? Ти си моето оръжие за по-различен свят на моето царство. Достатъчно е само да го пожелаеш...
- Не! Никога! – изкрещях отново.
- Е, тогава ще те оставя да ... узрееш. Ако не успееш – змеят ще те похапне. – повдигна рамене Казимир.
Факлите се стопяваха в далечината, съпроводени от зловещия му кикот...