Join the new world

„еРепублика – когато живота се сблъска с пиксели”

Когато видях тази тема, някак реших да участвам и аз. Защото дава достатъчно възможност за провокации и размисли. Размисли относно множество морални и материални черти на българина и неговото виртуално отражение.

Видно е, че съм рожба на онзи януарски бум от 2010. Или поне повечето от вас биха си помислили нещо подобно. Истината в моя случай е съвсем друга - просто имах неблагоразумието да се регистрирам сам точно в онзи период. И затова, за разлика от други хора - аз знам еБаща си - самият аз. А за играта научих от приятел.

Защо ви занимавам с тези глупости - ами, просто е. Защото аз като един абсолютен карък имах късмета да се регистрирам в онази прословута седмица, в която новите акаунти започваха на 40 здраве (от максимум 100). По-старите се досещат какво означаваше това - масови уволнения и прочее. В този момент един от множеството Георгиеви в играта (който впоследствие умря на 15 ниво - и да, тогава 15 ниво искаше някаква игра от порядъка на две-три седмици) реши да ме вземе под крилото си, да се набута с негови лични пари за подаръци и да ме прати в регион с болница, където почти оживях. В този момент почти реших, че еБългария не е тази, реалната България, която всички познаваме и обичаме/мразим.

За един много дълъг период от време бях двукликър по един особен начин - влизах, работех, биех се, четях пресата и мълчах като пукъл. Някак всичките тези обиди по вестниците ми бяха забавни. В това време се оказа, че творяха едни от най-големите тролски класици. Което само по себе си правеше нещата забавни.

Но колкото по-дълго играех, толкова повече се убеждавах, че нашето виртуално общество е доста точно огледално копие на реалния ни живот. Което ако се замислим е абсолютно логично. Ние сме тези, които сме. Виртуалните ни профили са наша рожба, но и наши бащи в известен смисъл. Много малко хора се отърсват от ежедневните проблеми и разглеждат играта като това, което е - просто игра. В крайна сметка всички сме се регистрирали за някакво забавление, независимо от това колко извратени са целите ни. Вярно, целите на всички се различават. Но защо се опорочиха нещата дотам, че едните да казват на другите какво и как да правят. Това го научих доста бързо. Всички ми обясняват как ако не се бия за България съм бил унтерменш (цитирам), как трябвало да си дам и последните вафлички за страната и прочее. Момчета, разберете едно основно нещо - това какво правим в тази игра е наше лично решение. Аз лично успях да реша проблемите си, като категорично отказах да участвам във всички епични битки на страната ни в последно време. В битката при Пандо имах невероятните 1 милион щета ( за ДО). Реших, че ако ще играя, ще играя своята игра - така, както аз я искам. Нека флейменето/троленето започне сега.

Много съм изумен защо ние , българите сме хора на омразата. Явно някак ни е в кръвта. Не е достатъчно да кажеш, че обичаш нещо, ако не върви в комбинация с най-големия ти враг - нещото, което мразиш най-много. Е, аз не мразя турци. В една друга игра един от офицерите на гилдията ми зададе един странен въпрос - " Защо мразиш румънци?". И получи странния отговор - Аз не мразя румънци, защо да се ограничавам - аз мразя всички. С малкото изключение, че аз мразя тези, които решават това, което аз трябва да правя. Това беше първата причина да напусна България (не, никога не съм сменял гражданството си, освен за 5 часа при покупката на няколко фирми в Русия). Просто осъзнах, че ми е писнало една шепа хора да определят какво и как да правя и си вдигнах чукалата за Западен Сибир. И не съжалявам повече затова.

Дано повече хора осъзнаят, че зад всеки един персонаж в тази игра (дори и зад мултаците) седи една реална личност със своите си проблеми и драми, със своите малки радости и със своите решеняи. Дано това ни накара да осъзнаем, че рукосването на всички няма да помогне.

П.С Известен съм като трол повече или по-малко. Да, харесва ми. Но, повярвайте ми, няма по-голямо удоволствие от контакта с " врага", когато този "враг" се окаже човешко същество, с което може да общуваш с невероятно удоволствие. Това ни прави хора. Това, а не цинизмите и рукосването и мисленето, че сме хванали Бога за шлифера (извинете бруталния израз) за няколко виртуални пискела повече.

И нека следващия път се усмихнем по-често и се замислим повече.