Join the new world

Здравейте читатели. Днес реших да напиша "Светът на Ктулу 2". Защо се зароди тази идея в главата ми ― не знам точно. Обаче си спомням, че в реалния живот, няколко души след като прочетоха "Светът на Ктулу" (прочетете го, преди да пристъпите към втората част), ме питаха дали ще има 2-ра част. Въобще не се бях замислял, че е възможно да напиша втора част, но тази сутрин ми дойде идея в главата и седнах да я напиша. "Светът на Ктулу" е по-специален текст за мен и за мен беше доста отговорно да напиша втората част, защото трябваше да държи същото високо ниво, каквото е и в първата. Все пак за "Светът на Ктулу" получих огромен брой положителни отзиви, които ми вдъхнаха криле, и заради, които творя в момента. Това беше началото на моето развитие. Сега, четири месеца по-късно ми е интересно да разбера докъде съм стигнал.

Музикален съпровод
Или слушайте любимата ми песен

Приятно четене!



В суровия, но красив свят на Ктулу, дните се изнизваха един след друг. Самотните звезди осветяваха пустошта. В този безжизнен свят, имаше едно момче, което съзерцаваше божествената гледка във всеки един възможен миг. То не познаваше друго същество в това ледено измерение. Неговото любимо място беше брегът на замръзналото море. Всеки ден се намираше там, защото чувстваше, че отвъд замръзналите води е любовта. А той я жадуваше. Сърцето му не спираше да бие, защото вярваше, че любовта е постижима, независимо, че всяка нощ, то се вкаменяваше от студ.

Измина дълъг период от време. За поредна сутрин то видя изгрева на оранжевата звезда. Обаче, този път имаше нещо различно ― веднага след това изгря и жълтата звезда. Момчето остана поразено от близостта на двете звезди. Виждаше ги как скоро ще се слеят. Образува се огромен жълто-бял лъч, който сякаш разсичаше небето на две. Небето беше по-красиво от всякога ― над западния хоризонт, където бяха звездите, освен тази линия, приличаща на пламнала свещ, небето беше придобило вълшебни розово-червени багри, които сякаш бяха способни да запалят огън. На изток, небето беше окъпано в синьо-виолетови нюанси, които бяха мистериозни и сякаш можеха да вледенят небосвода завинаги.

Самотното същество остана без дъх, докато се любуваше на невероятния небесен спектакъл. Тогава, с огромен трепет, видя как двете звезди се докоснаха. Сякаш се целуваха. С всеки изминал момент, те все повече се сливаха. Обгръщаха се с огнените си ръце, в една космическа прегръдка. Наистина магнетизиращо!

С напредването на деня, небето изглеждаше, че е по-дълбоко от всякога, заради обединяването на двете звезди. Невероятна топлина излъчваха небесните светила. Ледът се топеше с изключителни темпове. Момчето за първи път усети, че му е горещо. То погледна към морето, когато изпита непознатото чувство, и видя как ледът се отдръпва. Пред него се откриха синьо-зелените води на безкрайното море, които бяха непознати за него. То остана невероятно очаровано от възхитителната гледка. Небето беше кристално чисто и изглеждаше невероятно дълбоко.



Настъпи сюблимният момент ― звездите станаха едно цяло. Тогава се случи нещо неочаквано. Момчето забеляза, че нещо се движи в морето. Изведнъж от водата излезе една девойка. Беше невероятно чаровна. Нейното лице беше снежнобяло, очите ѝ бяха небесносини. Косата ѝ беше светла и стигаше до раменете ѝ. Омайващо създание, което беше способно да стопи всички ледове и да вдъхне живот в света на Ктулу.

Момчето беше поразено от гледката. Такова нещо не беше виждал никога през живота си. По лицето му, без да усети, плъзна искряща усмивка, изпълнена с жизненост. То съзерцаваше момичето и нейните прекрасни очи. Чувстваше се омагьосано от нейното присъствие. Нима това не беше жадуваната любов?
Срещнаха си погледите. Гледаха се през цялото време, докато звездите си стояха прегърнати. Двамата не можеха да свалят очи един от друг. Всичко беше толкова пленително! Девойката изглеждаше, че също е жадувала любовта безкрайно дълго. Нейната усмивка беше толкова магнетична, че можеше да направи света на Ктулу най-красивото място във Вселената. Момчето също сияеше. Хубостта от бляскавата му усмивка, от големите му любещи очи, придаваше смисъл на живота, в този отдалечен и пуст свят.

Те бяха обсебени един от друг. Пресрещнатите погледи им действаха опияняващо. Пламъкът беше обладал прелестните им очи. С плавни стъпки започнаха да се приближават един към друг. Душите на двете същества бяха обхванати от пожара на любовта и усещаха, че на всяка цена трябва да се докоснат. Те сякаш бяха разделени от ефирна бариера. Техните безобидни тела не виждаха никакви пречки да преминат невидимото препятствие. Времето изминаваше, а те постепенно се доближаваха, омагьосани от чара на другия. Небето над тях беше уникално красиво, истинска радост за окото, а морето беше способно да разтупти всяко сърце, със своите кадифени синьо-зелени води.

С всеки изминал момент, те се приближаваха все повече. Усещаха как енергията им се пренася от единия към другия като волтова дъга. Чувстваха се наелектризирани и сякаш плуваха в свой собствен свят. Носеха се в облаците на любовта и знаеха, че всеки момент ще се докоснат. Личеше си каква страст се усмихват. Не можеха да устоят на чувствата си. Съвсем неволно, в един миг двамата протегнаха ръце един към друг. Наближаваше моментът, в който ще докоснат нежните си пръсти. Не намираха сили да се откажат, желанието им беше неистово. Докоснаха се. Тогава се случи нещо неочаквано. Звездите проблеснаха по-силно от всякога. Стана невероятно горещо. Те се отдръпнаха в този миг и изведнъж захладня. През омагьосаните им глави, минаха мисли дали ще бъдат изпепелени от небесните светила, ако се прегърнат. Желанието им да се слеят беше толкова голямо, че им причерняваше. Усещаха как напрежението ги обзема и се страхуваха дали ще има последствия, ако предприемат дръзката стъпка. Любовта или страхът щеше да надделее? Опасението, че може да настъпи катаклизъм и да им отнеме живота, за да изпитат щастието или да останат завинаги в сляпо и агонизиращо очакване? Те се чудеха кое е най-разумното решение. Сърцето им казваше смърт, а разумът живот. По погледите им се четеше желание за саможертва. Бяха готови да загинат с усмивка на уста и озарени от безгранично щастие. Не, вече нищо не можеше да ги спре. Момичето се хвърли в обятията на момчето. Слетите звезди забелязаха това и изпратиха уникален плазмен лъч, който ги порази. Нивото на светимостта беше невероятно. Скоро, тя почна постепенно да отслабва. Светлината вече не беше заслепяваща и се разкри мястото, където бяха любуващите се същества. Обаче тя сякаш се бяха изпарили, нямаше ни най-малка следа от тях. Къде ли бяха ― никой не знаеше. Светът беше останал пуст. Вече нямаше жива душа в него.



На небето, двете звезди, все още бяха слети, но ясно си личеше, че вече не са концентрирани в една точка. Времето минаваше бързо, и когато небесните светила се насочиха към своя залез, те се целунаха за последно и след това се разделиха. Отново се образува магическия жълто-бял лъч, който разцепи небето. Небето беше придобило магически нюанси. Над източния хоризонт, където бяха залязващите звезди, небосвода беше окъпан в нежни оранжево-червени нюанси, които излъчваха топлина, но сякаш бяха задавени от мъка. На изток небето беше придобило тъмновиолетов цвят, който беше невероятно пленителен, но изглеждаше някак тъжен. Нагоре, небето беше светло, в успокояващ светлосин цвят. Обаче нямаше кой да се любува на небесния спектакъл.

Стъмняваше се. Небето потъмняваше постепенно и над източния хоризонт, който беше вече в сумрачни синьо-зелени нюанси, се виждаше кралицата на нощното небе - кървавочервена звезда, която обаче щеше за кратко да доминира на небето. Измина още малко време и небосводът стана тъмносин. Откри се удивителна гледка над югозападния хоризонт ― Млечният път беше в пълния си блясък. Той беше толкова омайващ със своя златисто-оранжев цвят. Дори се виждаха тъмнокафяви облаци, които обаче бяха неподвижни на фона на прекрасния Млечен път. На небето се виждаха също така и хиляди звезди. Те, независимо, че правеха пейзажа възможно най-красив, плачеха. Да, те плачеха, защото нямаше кой да ги наблюдава. Бяха много, но се чувстваха самотно. Искаха да бъдат обгърнати от съзерцателен поглед. Това беше най-красивата нощ в света на Ктулу, а нямаше кой да се наслаждава на пленителните пейзажи. Топлата нощ напредваше. Млечният път изглеждаше като пълноводна река, която напоява небосвода. Нямаше помен от леда, който беше неизменна част от пейзажа до скоро.

Зазоряваше се. Западният хоризонт беше облян в прекрасен жълтеникав цвят. Вече беше достатъчно светло и нямаше помен от изчезналите влюбени същества. Те сигурно се бяха изпарили и може би се намираха в по-радостен свят. Обаче на мястото на срещата им в предишния ден се беше изникнало едно цвете. То беше невероятно магнетично, със своя червен цвят. Усещаше се нежния му цветен дъх, който сякаш придаваше живот на това място. Скоро изгря жълтата звезда. После и оранжевата се показа. Небето отново придоби невероятни цветове, но нямаше помен от магическия лъч, който разсичаше небето предния ден. Пейзажите си бяха като по старому с тази разлика, че звездите бяха с разменени места. Цветето се радваше на небесните светила, които го огряваха. С напредването на деня, от земята покълна още едно цвете, което беше в освежаващ жълто-бял цвят. То също беше щастливо, че е огрято от звездите. По-късно се появиха още цветя от доскоро замръзналата земя. На това място вече имаше живот. Накрая на деня, прекрасните небесни светила бяха изпратени от цветята, които от своя страна поеха към своя сън.

През нощта, небето беше отново невероятно красиво. Звездите трепкаха радостно, защото усещаха как се възражда светът на Ктулу. Млечният път беше за поредна нощ очарователен. Цветята си спяха спокойни бяха готови да се насладят на живота. На следващия ден, отново изгряха големите звезди, които стопляха света. От земята поникваха все повече цветя. Светът ставаше все по-жизнен, все по-приятен. След всеки изминал ден, гледката не само към небето, но и към земята, ставаше все по-радостна. Пъстрите цветя бяха обагрили земята във всевъзможни цветове. Отвсякъде лъхаше свежест. Наистина светът на Ктулу беше по-хубав от всякога.



"Светът на Ктулу" е част от моето съзнание през последните четири месеца. Често мисля за този свят. Чудя се дали не го изживявам всеки път, когато се разхождам покрай морето. Знам, може би нещо ме е подтикнало да го напиша, но това е.

Това е от мен за конкурса. Конкурс, в който в първата половина бях в емоционална криза и после възкръснах като птица феникс, с която да засияя на хоризонта.

Благодаря на всички читатели и конкуренти от конкурса за всички тези пъстри мигове!
Пожелавам ви всичко най-хубаво!
Александър