Join the new world

Здравейте, скъпи читатели!

Най- накрая дойде време за втора глава от (надявам се) вълнуващия роман „Специален агент Ролинс: Отвлечени в Джакарта”. Четете с наслаждение и не забравяйте да пишете коментари! Ето и линк за тези, които не са чели Глава първа.



Глава 2: Стар познат
Част първа

Какво беше това място? Как съм дошъл тук?
Силен лъч светлина блесна в очите ми и ме събуди. Огледах се наоколо. Намирах се в голяма добре подредена стая, приличаща много на хотелска. Лежах в голямо легло в цвят череша. Точно над него имаше огромен стъклен полилей във формата на непознато на мен цвете. Прозорецът срещу леглото обливаше стаята в свежа сутрешна светлина. Картини красяха стената. Вляво от мене се намираше антично дъбово бюро с ваза пълна с цветя отгоре и удобно изглеждащ фотьойл пред него. Имаше обаче нещо странно- там нямаше никакви средства за комуникация- нито телевизор, нито телефон, нито нищо. Бръкнах в джобовете си, но вещите ми не бяха там. Явно тези, които ме бяха похитили, не искаха да разбирам нищо за външния свят. Станах и започнах да се разхождам в стаята. Отидох до прозореца. Гол скалист бряг се откриваше пред мене, а зад него- безпределно море. Седнах обратно на леглото. На малкото нощно шкафче до мен, под нощната лампа беше оставено писмо. Отворих го и се зачетох.

Добре дошъл в Дубровник!
Щом четеш това писмо знай, че скоро ще се срещнем.Бъди спокоен- нищо лошо няма да ти се случи докато си при нас!
Твой познат и приятел

Безброй въпроси се въртяха в главата ми.
Дубровник!? Какво правя тук? Как са ме докарали? Защо нищо не помня? Какви са тези хора? А този „приятел”? Та аз нямах приятели извън страната, освен онези от фейсбук и онлайн игрите. Възможно ли е да е някой от тях?

Бързо се опомних след току- що преживяния шок и започнах да търся изход. Отидох до вратата и рязко дръпнах бравата, но без успех. Тя беше заключена. Дори не се опитах да я разбивам- та тя беше солидна врата от здрава стомана. Огледах стаята отново с надеждата да намеря отдушник, но такъв нямаше. За сметка на това забелязах малка камера в горния ляв ъгъл на стаята, вляво от вратата, от където се виждаше абсолютно всичко. Те ме наблюдаваха! При мисълта за това ме сви под лъжичката. Последната останала непроверена от мене възможност беше прозорецът. Бързо отидох до него и го отворих. Надвесих се над него, но не останах очарован от гледката- двама едри здрави мъже, облечени в черни костюми и сложили тъмни очила, пазеха точно под единствения ми възможен изход. Прозорецът беше само на 5-6 метра от земята. Можеше да завържа така чаршафите, че да ги използвам вместо въже, да се спусна с тях докъдето стигнеха, а след това да скоча. Дори и да го бях направил нямаше да успея да им избягам. В този момент осъзнах, че те знаеха всеки мой ход. Мисълта за това ме ужасяваше.

Изведнъж чух странен шум. Това бяха хората, които идваха за мене! Отчаяна мисъл мина през ума ми- можеше да се съпротивлявам. Бързо отидох до нощното шкафче, хванах здраво лампата, застанах зад вратата и започнах да чакам. Секунди след това тя се отвори. Едър висок мъж влезе в стаята и почти на момента падна на земята ударен в гърба. Но не само той остана изненадан- секунда след това паднах и аз, повален и парализиран, след като получих странна болка в десния крак.
- Електрошокът винаги работи!- каза с ехидна усмивка на лицето нападателят ми.- Смит, добре ли си?
- Да, разбира се. Малкият нещастник ме надхитри- каза той, след което ме срита в стомаха.
Само колко щях да го псувам тоя след като мине ефектът на пистолета.
- Ще се оправи ли докато го закараме при шефа?
- До 3 минути отново ще бъде на крака- каза, след което ме вдигнаха и буквално ме завлякоха до посоченото им място.

Вървяхме (до колкото можеше да се нарече това вървене) през тесен светъл коридор. След това стигнахме до малко стълбище. За да си направят шега с мене, ме пуснаха да се търкалям надолу по стълбите. Отново ме хванаха. Ефектът от електрошока тъкмо започна да отслабва и отново започнах да се движа. Опитвах да се освободя точно когато стигнахме до голям кабинет. Вратите се отвориха и бях грубо захвърлен вътре. Бях станал от земята, готов да разбия лицето на негодника, когато познат глас ме възпря:
-Е, пак се срещнахме, а Джон?
-Мистър Джоунс!?


To be continued…



Ваш
zabchev