Join the new world

Бях в училище. Поредният час по математика, в който трябваше да повтаряме формулите като папагали. За нормалните хлапета не беше кой знае какво, но за тези като мен, чиито часове бяха не по четиридесет и пет минути, а по осемдесет, си беше чисто мъчение.

---

Седях на предпоследния чин на дясната колона, която беше откъм стената. Следобедното слънце прокарваше отблясъците си през прозорците. Стаята беше изпълнена в топъл оранжавеещ цвят, унасящ и спокоен. Учителката пишеше по дъската поредното биквадратно уравнение, а всички в стаята преписваха усърдно.
Вратата се отвори. Влезе едър мъж, с къса тъмна коса, облечен в зелена тениска и тъмен платнен панталон, а в лявата си ръка държеше сак.

- Здравейте, казвам се ... – започна да се представя на класа. От време на време идваха на гости разни пришълци. Да поговорят за рак на белите дробове, непартийни дружества или друг вид организации. С две думи – отчитаха дейност. Спомням си на една анкета как целия клас бяхме отбелязали, че редовно взимаме тежки наркотици. Така и не чух повече за нея.

– Предполагам сте доста отекчени за това ще говоря направо. Искам всички момчета да се изправят и да вземат по едно от тези – каза новодошлия и разтвори сака. Започна да подхвърля дървени прътове докато всеки един от нас не държеше по един.

- Да започваме! – в следващия момент замахна със своето "оръжие" към съученика на първия чин. Той остана като препариран. Пръта беше спрял точно до врата му. Новодошлия вече беше продължил да напада и нямах време да размишлявам, защото пътя му към мен бързо се разчисти.

Усетих свистенето, което идваше отгоре. Вляво. Под диагонал към врата ми. Истинктивно парирах, пристъпвайки напред, за да имам достатъчно сила да спра замаха. Следващото нещо, което усетих беше силен тласък, който ме отблъсна няколко крачки назад, когато усетих стената зад гърба си. Пришелецът беше използвал тяло, за да спечели отново преимущество.

Окопитих се, стиснах силно „оръжието“ си и тръгнах напред. В стаята беше хаос, а госпожата за първи път беше онемяла, а мъжът беше обърнал гръб към мен. Замахнах хоризонтално отляво към „госта“ ни. Ловко и бързо парира атаката ми, използвайки ситуацията да отблъсне оръжието. Изгубих баланс. Пръчката ме завличаше, а той с леко завъртане вече беше насочил атаката си към откритата ми страна. Оставих се на инерцията на пръчката и се отблъснах леко с крака назад. Паднах по гръб, но успях да се претърколя, стъпвайки и подпирайки се на едно коляно.

- Как се казваш, хлапе? – засече ме с въпрос. Стреснах се и не отговорих. – Още си нешливован, но в теб има талант. Ще ни е от полза.
Нищо не разбирах. Кои са те поначало? Гледах объркан и готов да се защитавам. Премигнах. Него го нямаше.

- Има много неща, които не знаеш. Но с времето ще ги научиш – каза той иззад гърба ми. Всички в стаята гледаха не по-малко смаяно от мен. Сякаш този човек беше успял да се телепортира пред очите им. – Как се казваш, синко?
- Мартин – казах тихо аз, гледайки го как събира прътовете в сака и се запътва към врата.
- Тогава да тръгваме, а? Мартине? Мартине!

---

- Мартине! – крещеше госпожата от дъската.
Осъзнах се. Седях на чина, а целия клас ме зяпаше.
- Излизай на дъската! Писна ми все да не пишеш! Три дъски изписахме, а ти си се зазяпал през прозореца!