Join the new world

Настъпи Денят....

Шайлена го чакаше със свито сърце и затаен дъх още от онази съдбовна вечер. Вечерта на празника на Белтейн, преди около 13 дни. Цялото село беше събрано на поляната, бяха накладени големи огньове. И тогава се появи той.

Беше огромен, величествен и плашещ. Златистото му туловище искреше на оскъдната светлина от запалените огньове. Крилата му имаха огромен размах – както можеше да се очаква от същество от легендите. Никой не бе виждал подобно такова в това село, а по всяка вероятност и в цяла Англия. Само старейшините от време на време плашеха малките и непослушни деца с приказки за ужасните чудовища, наречени дракони, които тероризирали човечеството преди да бъдат избити от верните рицари на крал Артур.... Легенди отпреди столетия. Бабини деветини. И все пак той стоеше там, по средата на поляната, сякаш не знаеше, че е отдавна изчезнал, само спомен от историята....

Когато заговори, тътенът на гласа му отекваше многократно. Говореше бавно, методично, на един странен език, труден за разбиране и все пак познат. Сякаш бе английски, но не съвсем. Какъвто и да бе, смисъла на посланието бе ясен...
- Искам вашата красива червенокоса девойка- и посочи нея с огромния си нокът – след тринайсет дни, на поляната в подножието на планината, до големия водопад.... В противен случай ви очаква унищожение, като това, което ще ви покажа сега.
Сякаш, за да не остави капка съмнение в намеренията си, дракона разпери криле и лъхна в посока на църквата, посветена на свети Георги. Миг по-късно тя бе обхваната от пламъци.
Звярът полетя и докато се издигаше в небето, всички отново чуха думите му...
- Не забравяйте, нея след тринайсет дни....Ще чакам....

И ето, след точно тринайсет дни цялото село се бе събрало на поляната в подножието на планината. Начело със старейшините и родителите и. В продължение на часове бе обсъждано искането на дракона, бяха разгледани безброй варианти. Някой предложи да се изпрати писмо с молба до краля да изпрати кралската гвардия – предложение, отхвърлено като неособено полезно. Докато стигнеше вестоносец до кралския двор, дори и Негово Величество да повярваше на тази история нямаше да има време. Тринайсет дни.....В крайна сметка Шайлена се съгласи да се жертва за благото на познатите си, на семейството си, на своя свят. Защото селото бе целия неин свят.
Малко след залез слънце се появи отново звярът. Носеше се грациозно из въздуха и кацна съвсем леко, сякаш бе малка лястовичка, а не чудовище. Отново проговори с титаничния си глас:
- Виждам, че сте взели правилното и мъдро решение. Забравете я вече. Тя е моя! А сега изчезвайте.
Блясна светкавица и в миг дракона и Шайлена изчезнаха. Тя бе обгърната от тъмнина и мрак,

Събуди се в меко легло, в осветена стая. Странно, нямаше свещи, а стаята блестеше, сякаш бе пладне. Всичко изглеждаше толкова странно и различно. И някак...удобно.
Зачуди се, в кой ли митологичен свят бе попаднала? Дали в християнския Рай, или пък в царството на Диспатер?
Тогава обкованата с желязо масивна врата се отвори и влезе мъж. Около четиридесетгодишен, с гарвановочерна коса, строен и напет. Ако не бе толкова уплашена, Шайлена сигурно щеше да е заинтригувана. Тя се дръпна възможно по-далеч. Тогава той и проговори със странен, чуждоземски акцент:
- Не се бой, няма да те нараня. Знам, че е трудно да го повярваш, но ми позволи да ти обясня. Казвам се Гюнтер фон Цукербах. Не, не съм някой черен маг или пък демон. Всъщност историята е доста по-луда. Аз съм от бъдещето. Всичките мои познати и приятели ме смятаха за побъркан и откачен, когато им заявих, че ще направя машина на времето. Но все пак успях.... И когато пристигнах тук, след като си направих свое собствено тайно местенце, скрито от хорските погледи, започнах да се разхождам. И видях теб....
Никога не съм изпитвал желания към жени, така, както към теб. Вярвам, че е знак от Съдбата. В моя свят притежавам всичко, безмерно богат съм, но нямам спътница в живота. Искрено се надявам ти да ме обикнеш и да мога да споделя всичко това с теб.
Звучеше доста налудничав и отчаян. И все пак нещо в нея потрепери.


Няколко месеца по-късно...

Настъпи Денят. Този път тя не се страхуваше. Хвана ръката на любимия си, погледна го нежно в очите и двамата минаха през онзи искрящ портал ръка за ръка – към бъдещето, където ги чакаха нови приключения.
Зад тях светлината в стаята бавно угасна, сякаш знаейки, че господарите на двореца вече ги няма.




П.С Смятайте го за моето участие в последния кръг на "Мастиленият лабиринт"

Поздрави на всичките ми петнадесет читатели.