Join the new world

Това е дневникът на един ментор и една Муза. Той е пъзел от общите вълнения на прекрасните момчета в отбор Страст, споени с любов и щипка мистерия. Всички прилики с действителни лица и събития изобщо не са случайни. Кое е вярно или не, читателят нека сам да разбере.

Досега в СТРАСТ:
Пилотен епизод
[СТРАСТ] Терминали
[СТРАСТ] Въпрос на избор



"Има момент в живота, когато трябва да избереш дали да обърнеш нова страница, да напишеш нова книга, или просто да я затвориш" - Шанън л. Алдър



Аз съм Муза… И се провалих. Поверени ми бяха шест момчета, чиито таланти трябваше да развия. А сега изстъргвам парчета мозък от масата пред къщата, защото едно от тях реши да сложи край на живота си.

Останалите пият - дадох им всичкия твърд алкохол, който намерих в къщата. Кольо пие най-много и като че ли най-бавно ще го хване. Сашо не близна нито капчица до момента, не го знам как се справя с всичко. И петимата ме чакат - да се появя и да решим какво ще правим…



- ...Парите трябва да ги игнорираш, когато можеш, и те сами идват да ти развалят кефа - чух Георги от другия край на двора. - Иначе като ги искаш или просто ти трябват… Забрави.
- Не съм съгласен - засмя се Веско.
- Парите са за харчене - намеси се Кольо. - Така че ги ползвай по предназначение и не му мисли много.
- Именно - продължи Веско. - Проблемът е, че винаги са недостатъчни.
- Глупости - възрази Кольо.

Георги продължи:

- Парите са за контрол над хората главно.
- Веско, - в гласа на Кольо долових усмивка - сигурен съм, че и двамата имаме пари за по един шоколад, но само Жоро яде.

Георги се засмя и добави:

- И пие.
- Интересно… Шоколад с горещ шоколад?

Гласът на Дидо не се чуваше, а Сашо като че ли беше зает с нещо друго. Не смеех да отида при тях, нарочно се бавех. Звучаха толкова безгрижно, сякаш нищо не се беше случило. Знаех, че в момента, в който застанех пред тях, усмивките щяха да изчезнат. Щяха да се сетят какво беше станало преди час и цялата им увереност и оптимизъм щеше да се изпари за миг.

Как се очакваше от мен да ги погледна в очите и да им кажа, че всичко щеше да е наред, като очевидно не можех да ги опазя?

- Тази вечер луната ще стане доста дебела - включи се Сашо с обичайните си разсъждения. - А Юпитер и Венера ще се целунат.

Някои твърдят, че Сашо изглежда тъжен. А аз все си мисля, че той живее някъде другаде през повечето време. Точно в онзи момент бях много благодарна, защото разсейваше всички ни от това, което не смеехме да изречем на глас.

Георги изсумтя одобрително.
- Трябва да се броди до удобно място тази нощ. Може би пристанището.
Сашо продължи:
- Отвсякъде може да се види, освен ако не си в някое дере.
После пусна нещо на плейъра и сложи една слушалка в ухото си.
- Ориенталски метъл.
Останалите го погледнаха и той пусна плейъра да се завърти през тях, като през това време разсъждаваше на глас.
- А какво ще се случи, ако се комбинират чалга и метъл едновременно?

Може би го подценявам. Може би той знае по-добре от всички ни какво се случва и как да го преодолеем.

- Луната тази вечер е сексапилна - добави той.

Луната… Сашо постоянно говореше за времето, за планетите. Искаше ми се и аз да можех понякога да избягам в един такъв далечен свят. Може би и Петър това се е опитал да направи. Но ако наистина е бягал… какво ли го е гонело?

Всъщност… Петър не ни позволи да разберем нищо за него. Не знаех как изглежда душата му, каква е неговата страст, какво го вдъхновява… Нямаше как да му служа като Муза, ако той сам не пожелаеше. Такива случаи имаше през вековете много, но никой досега не си беше теглил куршума пред очите ми. Сякаш напук ми навираше в лицето, че не бях всемогъща и не можех да спася всички.

- Искате ли тази вечер да има гръмотевици? - чух Сашо отново. - На изток можем да видим светкавици.

Какъв романтик… Може би ако не бях Муза, щях да се влюбя в душата му така, както той се беше влюбил в небето. И тогава светкавиците щяха да имат друго значение за мен. Като това, което видях в очите на Петър. Като се замисля доста приличаше на гръмотевична буря.

- Преди седмица сънувах светкавици… - продължаваше Сашо.

Застинах. Там ли се криеше отговорът?!

Захвърлих парцала и се втурнах към момчетата.

- Какво означава срещата на Венера и Юпитер? - изстрелях аз.
- Сливат се на небето и образуват легендарната Витлеемска звезда - отвърна простичко Сашо.
- А астрологически?
- Не се интересувам от тези неща. Науката…
- Провери!!

Сашо почти отвори уста да възрази, но Георги грабна телефона си и след секунди прочете:

- Период на придобивки и късмет... По-голям ефект оказват Марс и Слънцето, преминаващи през Телец и Близнаци... тогава е по-скоро обратното на късмет.
- Видяхте ли очите му? - попитах и ги огледах. - Изглеждаха…
- Неземно? - допълни Сашо.
- О! - възкликна Веско. - Мислех, че съм само аз. Бяха като черни дупки.
Дидо вдигна глава.
- Не, не бяха чисто черни - възрази Георги. - имаше нещо в тях, като…
Космосът.
Гласът на Кольо прозвуча тихо, но след него надвисна тежка тишина.

Мамка му! Прав беше. Като че ли видях Вселената да се оглежда в мен през него. Потръпнах.

- Какво за Бога се случи… - Веско най-накрая наруши мълчанието.
Сашо поклати глава.
- Боговете нямат нищо общо с това.
- Имат всичко общо - каза Кольо.

Присвих очи. Ама той как…

- Къде е тялото? - попита Веско внезапно.

Обърнах се рязко. Петната от плочките по двора бяха изчезнали. Беше дори по-чисто отколкото преди Петър да се появи. За случилото се напомняше само револверът, който лежеше на земята с дуло, търпеливо насочено към нас.

Потърсих с очи парцала, напоен с кръв, който допреди малко бях стискала в ръката си. Лежете на масата и ми се подиграваше. И той изглеждаше сякаш току-що го бях измъкнала от пералнята.

- Не разбирам… - промърморих по-скоро на себе си.
- Възможно ли е да не е бил точно човек? - попита Георги. - Така де, след като ти си Муза и не си съвсем човек, сигурно съществуват и други, хм, видове.
- Въпросът е - намеси се Кольо, - дали искаме да разберем какво е станало с него, или само ще гледаме звездите.

Всички вперихме поглед в него. Имаше нещо в това момче, не можех да го разгадая и това не ми даваше мира. Още не знаех страстта му, а и самото му присъствие ме караше да се чувствам… особено.

Той се изправи, изпъна гръб и плъзна поглед през групата.

- Има нещо, което не съм ви казал - призна Кольо, но не с вина. Неописуемо вълнение се четеше в очите му. - Нещо голямо и много сериозно. Имам нужда от вашата помощ, а и подозирам, че ще това има нещо общо с Петър.

Момчетата затаиха дъх. Сигурно и аз щях, ако още имах право на такъв, въпреки че беше повече от ясно, че той нямаше да каже нищо повече на този етап.

- Е? - попита Кольо нетърпеливо. - С мен ли сте?

Огледах момчетата. Един по един всички кимнаха. Последното, което очаквах, беше да се съгласят участват в съмнителен куест.

И тогава ми просветна. Всъщност нямаше значение дали беше от приключенски дух, или от истинска загриженост. Те обърнаха гръб на ужаса от този ден, защото знаеха, че нещо не беше наред и че могат да направят нещо по въпроса. Усещаха, че са заедно. Че са отбор.

Дидо сякаш водеше вътрешна борба, но накрая и той подкрепи решението. Сложих ръка на рамото му и той я стисна трескаво в отговор.

Сигурно ако не ги познавах, щях да реагирам цинично. Пред мен обаче стояха пет момчета с пораснали души, които изпитваха желание да направят нещо значимо. Нещо повече. И дори малка мистериозна вероятност като тази, ги караше да се вълнуват.

В очите им гореше пламък. Той не беше свързан с конкурса, нито със собствените им стремежи. Беше страх и възбуда пред неизвестното, беше решителност и смелост пред опасностите, беше… СТРАСТ.

Силна гордост изпълни гърдите ми, исках да полетя от щастие. Случваше се! За хиляда години бях свидетел на такова нещо само три пъти, но ето го отново - раждаше се нещо силно и необикновено и с всеки атом усещах, че то беше от изключителна важност.

- Какво правим значи? - попита Сашо.
- О, това ще ти хареса - ухили се Кольо. - Отиваме в Рожен. Ще посетим Националната астрономическа обсерватория.

To be continued…