[Послеслов] Сутрешната буря
Day 2,048, 20:06
•
Published in Bulgaria 
•
by
•
by Armaga
Здравейте читатели. Скоро бях писал последната си статия. Обаче виждам, че има хора, които искат да творя още. Моля да видите това. Предполагам, че вече трябваше да са ми изтрили профила, но да не се впускам в подробности.
Приятно четене!
Сутрешната буря
Преди зазоряване. Гробна тишина беше завладяла пространството. Нямаше вятър. Не се чуваха щурците. Въздухът беше много тежък, обстановката - тягостна. Дърветата стърчаха като хора поставени на кръст.
Времето сякаш беше спряло. Нямаше никакви признаци, че скоро ще настъпи ден. Небето беше толкова черно, толкова пусто. Нямаше помен от звездите, които го осветяваха.
Небето ставаше все по-дълбоко. Скоро задуха силен вятър, който разлюля клоните на дърветата. Напрежението се засилваше. Чуваха се глухи гърмежи.
Изведнъж оглушителна гръмотевица разтърси района. Скоро започна същинската част на бурята - заваля град. Листата падаха, растенията загиваха. Яростни мълнии разсичаха небето. Разрази се и силен вихър, който чупеше клоните на дърветата. Изобщо на това място беше дошъл адът, който искаше да погълне прекрасната природа с грозната си паст.
Кошмарът не секваше. Градушката - разчупи стъбълцата на нежните растения, които придаваха цвят и радост на света. Дърветата бяха оголени до неузнаваемост.
Накрая бурята премина. Небето изведнъж се просветли. Някаква странна бяла светлина освети пространството. Нямаше живот - само мъртви телца, голота и мъка. Толкова тъжна беше гледката. Колко бързо идилията беше нарушена и настъпи хаос. Как неусетно животът се обърна на смърт.
Скоро слънцето се показа. Но за какво? Вече нямаше кой да му се наслаждава. То беше самотно в пространството и плачеше. Искаше със златните си лъчи да върне безвъзвратно загубения живот. Небесното светило натъжено от гледката се скри отчаяно зад хоризонта. На това място надеждата за живот загина и настъпи вечна тъмнина, вечен покой.
Facebook
Twitter
Discord
Comments
V#1.
Чудесно написано, но.. прекалено трагично. Поне последното изречене да не беше..
o7
Стига с това тъжно настроение
Сега разбираш защо оня ден отказах да пиша. Ами да, настроението ми е мрачно и няма как текстът да е весел.
Можеш 🙂
Във време на духовна криза, време на безразличност, егоизъм, разделение ще бъде най-добре за всички ни да продължиш да ни обогатяваш с историите си. Обърни стрелката на компаса си и насочи своя талант не към тихите, кротки кътчета на нашите души, а към заспалите гиганти в нас - общочовешките ни ценности. Нека добрият човек да не бъде малък. Малкият да не бъде смирен. Смиреният да не бъде страдащ. Страдащият да не бъде самотен. Самотният да не бъде отчаян. Нека всички бъдем малко по-големи и словото да ни обедини!
Armaga, един приятелски съвет , ако позволиш!
Виждам, че обичаш да пишеш и че белия лист неудържимо те привлича, което е много хубаво! Виждам също така, че си си достатъчно наблюдателен и с фино чувство за усет и преживяване.А това е едно от важните неща за всеки, който иска да сподели чрез творбите си своя мироглед. Време е да дадеш собствен изказ, Собствен начин, на изразяване на всичките си преживявания...да определиш Собствен стил на писане. Изостави клишетата и демодираните сравнения, надникни дълбоко в себе си, като това дълбоко небе , за което пишеш, и го разкажи по свой, индивидуален начин...защото словосъчетания от рода " Въздухът беше много тежък, гробна тишина, .." са изключително употребени и загубили всякакъв образ. И изобщо цялото описание на една природна стихия сравнена с душевната е овехтяло и не буди интерес, само отегчение.
Опитах този си вътрешен метеж да го изразиш по един нов, оригинален и само свой начин...отдай се размисъл, надникни дълбоко в себе си и намери своя си аналог, а може би няма нищо общо с разрушението...може би е само Епохата на Кали...може би е онова , тъжното в теб, което е време да пуснеш да си отиде...размисли...и пак ни кажи: Какъв е реда в твоя "Хаос" ? А може би е време да кажеш: АЗ в хаоса ще сложа ред...
Надявам се, не ми се сърдиш за споделеното ми с теб мнение! Надявам се, да го приемеш като едно предизвикателтво....