Join the new world

Късен слънчев следобед. Чуваше се шумът на морските вълни. Над хоризонта се виждаше розовеещото небе. Морските птици огласяха околността. По пясъка се виждаха следи от стъпки.

Разхождах се по брега на морето. Незнайно защо вървях по следите оставени от човек, който е минал преди мен. Усещах нежния полъх на бриза, докато вървях покрай синьо-зелените води. Докато си крачех спокойно напред, често поглеждах нагоре и съзерцавах нежните млечносини багри на небето, които се претопяваха в светлорозов цвят. На фона на небето виждах как гларусите играят на любовна игра и се преследват един след друг. Наистина изглеждаше, че имат неизчерпаеми сили, и че те са завладени от магията на любовта.



През това време изминах съществено разстояние. В далечината видях силуета на един младеж, който май беше седнал на пясъка. Повървях още малко и започнах ясно да различавам външния му вид. Видях, че беше вторачил поглед в земята и с ръцете си беше обвил коленете. Не можах да видя изражението на лицето му, но изглеждаше да е тъжен. Накрая стигнах до това същество. Огледах го внимателно. Но така и не разбрах каква е гримасата на лицето му. Бях фокусирала погледа си върху тъмната му коса, която още повече засилваше мистерията обвила този млад човек. Миг по-късно, нещо трепна в сърцето ми, усетих как се сковавам и в ответ на потискащите сили, го попитах с приглушен глас:

― Какво ти има?

Тишина. Чувствах се неловко. Не знаех дали ще ме отхвърли. Притеснявах се да не би да го нараня с думите си. Сърцето ми тогава заби мъртво и го попитах отново. Мина минута мълчание, когато с почти плачещ глас, младежът ми каза:

― Ох, трудно е за разправяне.

Душата ми искаше да плаче заедно с него, искаше да помогне на това толкова миловидно създание, което не заслужаваше тази мъка, която го беше обзела. Чувствах се помрачена, някак си очарованието от прекрасната гледка към морето беше заглъхнало и "частица" по "частица" се разпадаше приятното усещане. Исках да "изгася" мрака, който обземаше вътрешния ми свят и се опитах да го утеша:

― Моля те, разкажи ми какво ти има, защо си тъжен.
― Ох, няма какво да ти говоря. Животът ми е безсмислен. Каквото и да кажа, нищо няма да се случи. Защо си правиш труда да ми обръщаш внимание? ― каза младежът с отчаян тон.
― Животът е пред теб. Поискай и ще стане. Ще се оправиш, просто сърцето ми каза, че трябва да ти помогна и реших да го послушам. ― отвърнах на репликата му нежно, с интонация, с която да разведря обстановката.



Тогава, след като му казах думите, тъжното същество отпусна ръце от коленете си и вдигна главата си. Видях, че лицето му е все още влажно от сълзите му. Погледът от неговите големи тъмни очи беше очарователен, способно да завладее всяко момиче. Да, той успя да разпали огън в сърцето ми, даде ми импулс, че всичко е възможно. Странно се чувствах, че един такъв човек, все още доста млад, е загубил желание за живот. Но се почувствах добре, че може би не се е отчаял напълно. Реших да ми говоря благо. Исках да го омая, за да го отърся от тъмните мисли, които бяха обзели съзнанието му. Тогава той ми каза с трепетен глас:

― Благодаря ти! Не знам откъде се взе, но наистина мисля, че е добре да съм щастлив. Виждам очарователната ти усмивка как хубаво ми въздейства. Твоите топли думи и приятелско присъствие ми вдъхват смисъл в това, което правя.

Наистина колко е чаровно това създание. Видях на лицето му как изпълзява усмивка. Да, то се усмихна, то грейна. Ах, как засия пред мен като Слънце. Как грее душата ми. Усещах колко съм радостна. Тогава се размечтах. Окъпана в мечтите си, изрекох на глас нещо, което досега не си го бях въобразявала никога през живота си:

― Създание нежно, защо да не отидем на околосветско пътешествие?
― Но това е невъзможно. ― заключи младежът.
― Всичко е възможно. Ела, ела, моля те ела. Виж, тук има един кораб. Искаш ли да се качим и да плаваме заедно? ― го попитах ентусиазирано.
― Искам, но мисля, че това е невъзможно. ― отвърна той неловко.
― Хайде идвай. Отдай се на сърцето си... Идвай, корабът го виждам как потегля... Върви, върви, още малко остава... Още малко, малко е, още няколко крачки... Качвай се на кораба, идвам... Качихме се вече, готови да се отдадем на пътуването си...

Качихме се на кораба след дълги уверения. Потеглихме на дълго морско пътешествие и представа си нямахме колко ще пътуваме, нито пък докъде. Бяхме доста въодушевени. Отидохме на палубата на кораба и на фона на изгряващата Луна обвихме телата си с ръце и сляхме устни в една сладка и безкрайна целувка. Изживяването беше божествено!



Тогава се събудих наелектризирана от вълшебния сън, който сънувах. Не знаех на кой свят съм, сънят ми се въртеше в главата и цялата бях обляна в студена пот. Чувствах се замаяна и имах чувството, че наистина пътувам на кораб и усещам клатушканията му. А всъщност си бях вкъщи, далече от морето, но имах чувството, че изживявам мечта, за която не съм си и помисляла, че съществува. След този уникален сън имах една нова мечта ― да обиколя света с кораб, с моя любим човек.