Join the new world

Здравейте читатели. Сега видях, че има конкурс на тема "Моята мечта" (част от "Мастиления лабиринт"). Това, което ще разкажа не знам дали е мечта, но хайде, ще разкажа случката. Взаимствам от разказа си, но е преработена в "аз" форма (как я ненавиждам, на нея помня преди години, че на изпита се провалих). Историята, в която съм действащо лице се отличава от истинската(която може да я дам на хората, които са заинтересовани). Друго интересно е, че това го писах днес, във влака, макар и да го дъвках в главата си два дни.

Останах щастлив, като видях, че интуицията за пореден път не ме предаде и написах нещо, което ще ми послужи и сега. Този конкурс никога не ми е бил присърце, даже бях разбрал погрешно, че имам право да публикувам повече от една статия по дадена тема, но сега всичко ще си бъде по правилата. Нямам шансове да успея, нямам талант, нито умения, все пак човек трябва да има връзки и умения за общуване, за да успее да пребори конкуренцията.

Настанете се удобно и отделете 5 минути, за да прочетете за една моя мечта.
А, и музика, който иска.



Голям и студен град. Облаците бяха обагрили небето в тъжни цветове. Природата плачеше от мъка. Сивотата беше превзела всичко.

След дълго и неприятно пътуване, малко след зазоряване пристигнах на това тягостно място. Независимо от това, аз бях силно зареден. В ръцете си държах подарък. Сърцето ми биеше лудо. И всичко това в очакване на първата среща.

Да, с нетърпение очаквах да се срещна с прелестно нежно създание. Девойка, която ми вдъхва толкова много положителни емоции. Именно тя ми показа щастливата страна на живота. Но това ставаше косвено - чрез писма и телефонни обаждания. Така си общувахме, не се бяхме срещали никога.

Моментът на срещата наближи. Пулсът ми се усилваше. Разумът ми беше замъглен от мисли по нея. Приготвях се за нежна прегръдка. Копнеех за първата целувка. Очаквах я с нетърпение. Исках да е в обятията ми. Жадувах го!

Тогава ми звънна мобилния телефон. От нея чух прекрасния ѝ женствен глас, който обаче беше много тъжен. Казах ѝ, че вече съм на уреченото място. В следващия миг, тя, плачейки ми каза: "Не мога да дойда на срещата". Това порази сърцето ми, душата ми се почувства разбита. След броени секунди, като чувах как ридае, по моето сухо лице се търкулна сълза, последвана от втора и трета. Заваля порой от сълзи. Двамата плачехме взаимно. Прелестното момиче почна да ми се извинява безкрайно много за това, че няма как да се осъществят нещата. Аз, омагьосан от нея, ѝ простих. Внезапно, разговорът прекъсна.

Природата ронеше сълзи. Облаците ме гледаха с тъжните си очи. Единственото, което ме крепеше, беше тъжната усмивка, която се изписваше по лицето ми. Усмихвах се при всяко споменаване на името ѝ. Просто това ми вдъхваше надежда, че ще осъществя тази своя мечта.

Отдадох се на една моя страст - фотографията. Снимах различни обекти, макар и времето да беше срещу мен. Това обаче не можа да притъпи мъката ми. Копнеех да се срещна с нея. Но съзнавах, че това няма да се случи в дадения момент.

Не след дълго, изпратен от печалните стонове на околната среда, си заминах от скръбния град. Докато се отдалечавах от него, Слънцето проби небето и огря влажното ми лице. Все още очите ми бяха влажни. Обаче соларната енергия ми подейства божествено и ми вдъхна вяра, че всичко ще се случи. Душата ми започна бавното си, но и трудно възстановяване от нанесената рана.

Накрая се прибрах в родното си място, малко преди залез. Чувствах се изтощен от силните емоции, които ме бяха обладали. Усещах как сънят ме прибира. Пред очите ми виждах как Слънцето беше обагрило небето в нежни цветове. Легнах си усмихнат и с пожелание да осъществя мечтата си за духовно и физическо сливане с любимото ми създание. Поне да го сънувам...





Това е моят кратък разказ (всичко е художествена измислица). Надявам се, че ви е харесал, макар и да изглежда доста тъжен. Пожелавам ви всичко най-хубаво!

А и снимката накрая е моя.
Това е от мен!
Армага