Join the new world

Родих се в тъмен сив и студен Януарски ден девет дни след настъпването на новата 2011 година. Бях захвърлен в Новия Свят без еМайка и с еБаща, когото никога не виждах. Оказах се сам в един студен свят, труден за оцеляване, пълен с непознати, пълен с битки и оръжия – бебе в свят на възрастни, смърт и вечна война.

Детството ми беше мизерно. Министерството на Младежта се стараеше да се справи с огромното повишаване на раждаемостта, и когато с мен се свърза социален работник аз бях прекалено млад и горд за да се възползвам. Всеки ден беше битка за оцеляване – детския труд беше позволен и всички ние, новоизлюпените бебета от моето поколение, се трудехме за три хляба. Много от нас не оцеляваха и ден, захвърлени в тежката реалност на тогавашното време.

Сбих се едва няколко часа след раждането си. Не помня колко убих, но не бяха много. Удрях с голи юмруци, хапех, дращех, но просто нямах достатъчно сила и достатъчно здраве за да постигна нещо. Накрая изнемогнах. Няколко дни близах рани, събирах сили да работя и давах всичко за хляб само за да се възстановя напълно.

Един месец по-късно купих първия си танк. Беше пето поколение, най-последен модел. Още си спомням как блестеше в студеното февруарско слънце бронята му. Пет изстрела! Цели пет патрона имаше в огромното му дуло и всеки един от тях нямаше търпение да избяга, да излети към хоризонта, към далечните земи на Анадола и да достигне далечния враг. Бях събирал цяла седмица за този танк и сърцето ми туптеше, когато го изкарах на бойното поле.

Когато излизах от пубертета еДържавата ни отново се обърна към мен за да поиска своето. С влизането в еКазармата животът ми се промени. Бурното и хаотично детство свърши. На негово място дойде дисциплината. Ставахме рано, тренирахме преди изгрев слънце и се учехме да се бием като един. С часове чакахме точния момент, понякога ставахме през нощта или рано сутрин за да добавим малкото, което можехме към общата щета на родината.

Завърших казармата с отличие и бях назначен в 11ти взвод на Българска Армия. От първата минута ме хвърлиха в боя. Битките се сменяха светкавично, враговете крещяха различни езици, а походите ставаха все по-дълги. С бойните ми другари обиколихме Иран, стигнахме Индия, до последната капка кръв се бихме за Раджастан, загубихме, станахме пак, върнахме се в родината, бихме се за освобождението на София, Пловдив, Русе, Варна... Дните се сливаха в една постоянна битка, ботушите ми бяха кървави и кални, първият ми танк к5 отдавна беше покрит в ръжда някъде в Турция, противниците идваха и си отиваха, куршумите летяха и мъртвите бойни другари ставаха все повече... Кървавосивият водовъртеж на времето ме беше отнесъл прекалено далеч и когато най-накрая напуснах бойната си дивизия нямаше и помен от онова наперено хлапе, което бе влязло в казармата няколко месеца преди това.

Завърнах се в родния си град София, в стария си апартамент, потънал в прах. Баща ми отдавна беше еМъртъв, така и не успях да отида на погребението. Не, че щеше да има много присъстващи. И той, като мен, бе попаднал в този свят неук, сам срещу всички, и не беше имал късмет. Много от приятелите от детството ми също отдавна не бяха сред еЖивите. Не бях виждал еДецата си от месеци и с тъга научих, че от всички само най-големият ми еСин е още жив, някъде в Пловдив.

Беше тежък период от еЖивота ми. Светът около мен се бе променил драстично от както се бях появил на бял свят. Първата ми фирма фалира след икономическите промени. Наложи се да събирам пари за малки предприятия за желязо, нямах достатъчно дори да наема някой. Работех 18-20 пъти на ден, понякога повече. Често дори не се събуждах, с дни лежах вкъщи без да работя и да тренирам. Отдавна вече не можех да си позволя да се бия с танкове. Отивах на бойното поле и се бих с голи ръце, с последни сили изпълнявах бойния си дълг и получавах дневния си рацион и базуката. Бях смачкан от сивото ежедневие. Ръцете ми отдавна бяха почерняли от барут и кръв, ботушите ми имаха кал от 5 различни континента, но волята ми за бой се беше износила.

Един ден се събудих от лъчите на топлото балканско слънце в малката си стаичка в София. Знаех, че моментът за промяна е дошъл. Отидох на работа, но не работих в своите мини. За пръв път от много време не произведох и едно парче желязо. Прибрах се вкъщи, извадих стария войнишки сак и събрах всичко, което имах – няколко торби с вафли, три-четири кашона с базуки и стотина закоравяли хляба. На Софийското летище не ме изпрати никой – всички, които бяха дошли в този свят с мен отдавна ги нямаше. Купих си билет за някоя слабо-заселена латиноамериканска държава, дори не помня коя, и се качих на самолета.

В джунглата ме посрещнаха няколко десетки боливийски революционери. Изглеждаха уморени, очите им бяха зачервени, а танковете им бяха покрити с тънка паяжина от ръжда. Учудих се на това колко са малко. Битката за региона отдавна беше започнала, но не виждах как биха могли да спечелят. Окупиращата ги страна беше прекалено силна, имаше по-ново оборудване, имаше повече хора...

Не бях там за да спечеля войната им. Това не беше моята война. Бях там за да им помогна, до колкото мога, но те трябваше да свършат останалото. Отворих сака си, сглобих базуките и приготвих шоколадите. Спомням си само първият изстрел – тихото свистене на снаряда, далечния взрив, няколкото мига тишина и последвалия могъщ отпор. Отвърнаха ми няколко десетки танка, от тогава чисто новото шесто поколение. От там ме пое кървавата мъгла на битката. Знам само, че в един момент трябваше да захвърля базуките настрана и да се кача в танка. В един момент кабината беше толкова задръстена с опаковки от вафли, че не можех да видя мерника, но продължавах да стрелям.

Струва ми се смешно сега, но тогава с всичките си вафли, с многомесечните си спестявания и с последната си базука успях да събера почти 120 000 щета. Сега това са шест удара. След битката лидерът на Боливийците дойде лично да ме поздрави. Със сълзи в очите ми каза, че въпреки загубата моята роля не е останала незабелязана. Връчи ми малка кутийка и бързо си тръгна.

Отворих наградата си в самолета на връщане. Беше малък блестящ медал, златен, с лавров венец. До него имаше пет златни монети. Като малък гледах старите бойни герои да се разхождат по централните Софийски улици, всеки от тях имаше по няколко такива на гърдите. Дори не си мечтаех, че някой ден ще имам такъв. Прибрах го обратно в кутията бързо, от страх да не ми го вземе някой.

Още е там, на полицата в малкото ми апартаментче. От тогава мина повече от година. До него има още няколко, не са много, но за мен са достатъчно. Някои от старите военни генерали имат цели стаи, пълни с такива малки златни играчки. Аз имам девет. Всеки един от моите си има история. Ето онзи, очуканият, е от битка в Иран срещу Турция, която имаше толкова много значение някога... В този пък все още мога да видя отблясъка на Ноемврийските южни звезди (може би в Гърция?), когато малко се биха срещу много, но спечелиха. Върху третия все още има пясък от арабските пустини, а четвъртият е още студен от Руските снегове... Всеки си има своята история и всеки е част от един дълъг, но скромен еЖивот.

Сега аз, както много от онези отдавна загинали бойци от моето детство, обикалям улиците на новата ни столица, гледам днешните младежи, много от тях със свои медали на гърдите, и виждам в очите им онзи блясък, който гореше в моите през зимата на 2011-та. И моля всички вас, които четете това, големи и малки, млади и стари, силни и слаби, да не го губите. Защото той ни държи еЖиви.