Звукът на тишината!

Day 2,818, 10:19 Published in Bulgaria Bulgaria by Princess Aspas.BG

Тази статия е написана по повод последната тема в конкурса Мастиленият лабиринт - 3.






В един прекрасен, слънчев следобед една малко луда лунна мечтателка бе седнала на една скала на върха на планината и гледаше с блуждаещ поглед към далечните сребристи склонове, които изпълваха хоризонта. Тя чакаше с нетърпение да настъпи залеза, за да се наслади отново на ярките му краски, любувайки се на тишината, която заливаше всичко наоколо.
Беше сама, потънала в мислите и мечтите си.
Изневиделица, тя усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя непознат мъж да стои до нея на скалата.

- Здравей! - подхвърли усмихнато той.

- Здрасти! - отвърна тя вяло. Не й се искаше точно сега и точно тук някой непознат да й досажда…

Но непознатия бе на друго мнение и поде разговор, без да се съобразява с нейното настроение.

- Харесваш планината, нали? Прохладно е, цветовете тук като че ли са по-ярки...- не се предаваше той и продължаваше да търси разговор с нея.

- Да, така е! - все още хладно отговори мечтателката.

Тя се надяваше, че на непознатия ще му доскучае, ще си тръгне и ще я остави сама със залеза, който очакваше. Обаче грешеше. По всичко личеше, че той не мисли да се отказва и продължи да я подлага на разпит, все така настойчиво търсещ разговор:

- Скоро ще се стъмни, а ти си тук сама. Не те ли е страх от тъмнината? - отново полюбопитства той.

- Защо да ме е страх? Нощта е просто неизменна част от денонощието. Тогава Слънцето залязва, за да отстъпи царуването си на Луната. - незнайно как тя чу себе си да отговаря на натрапника, а все още не искаше да влиза в разговор.

- Ахааа, да разбирам ли, че ти харесваш повече Нощта? Май ще излезеш някоя въздишаща по Луната романтичка? - подразни я той.

Е, не! Тя вече не издържа на провокацията, обърна се рязко към непознатия и му хвърли изпепеляващ поглед. Очите им се срещнаха, неговите така спокойни, а нейните пълни с палещи искри, отразяваха последните слънчеви лъчи.


- Какво харесвам или не харесвам си е моя работа. Не на някой непознат. - тросна се мечтателката и отново му обърна гръб.

- Хей, ама аз не съм непознат. Или поне не те смятам теб за непозната. - усмихна се той.

- Как така? Нима с теб сме се срещали и преди? - учуди се тя. -Кой си ти?

- Аз съм просто един мъж на планината. - отвърна той вече някак приглушено.

Тя се обърна по посока на гласа му, но него вече го нямаше. Междувременно слънцето вече залязваше, обляно в ярки оранжево-червени цветове. Нощта настъпваше. Изгря ярка златна Луна.
Мечтателката стоеше сама, дочакала залеза, очакваща зората. Както всяка предишна и всяка следваща вечер. Но нищо нямаше да е същото, защото сега тя вече знаеше - с изгрева щеше да отстъпи мястото си на непознатия, който щеше да застане вместо нея на върха на планината...

А някъде там, в мислите и мечтите й където до сега бе толкова тихо, започна да кънти звукът на тишината.




Благодаря за вниманието!


Приятна игра и късмет!