Join the new world

-Пак ще те събират на части! Алкохолът или мен! – опитваше се да говори тихо по телефона жена на средна възраст седнала на няколко седалки разстояние зад гърба ми. В късните часове на 26 срещу 27 август 2014 година*, автобусът от Варна за София бе пълен наполовина.

-Човекът ти намери работа, ти пак се наливаш! Утре трябва да станеш в 6:30 часа! Като те види какъв си пияница няма да те вземе да работиш. Вкарваш си автогол… – шепнеше жената зад мен с леко дрезгав глас. С изключение на телефонния разговор в автобуса бе тихо. Светлините бяха загасени, а пътниците опитно се опитваха да срещнат съня прегънати в най-причудливи форми върху вехтите седалки. Цялата тази идилия обаче никак не притесни двама пасажери, които скоро весело започнаха да надигат кутийки бира давейки се дръзко в мощен смях. Бяха мъж и жена около тридесетте, които седяха на три-четири седалки разстояние пред мен. Дамата се смееше гръмогласно, докато кавалерът ѝ боботеше нещо относно никотиновия си глад. Пътниците в автобуса седяха покорно в седалките, докато двойката даваше ход на емоциите си без свян от това, че се намират в автобус пътуващ през нощта. И защо ли да се свенят!? По стар български обичай, всички пасажери търпяха бирената какофония покорно. По някое време, една възрастна жена се надигна в тъмното с укорителен поглед към двойката. Опитът ѝ остана безмълвен и самотен, тъй като останалите пътници очевидно бяха вглъбени в съзерцание на сложната технология крепяща пода на автобуса.

Машината уморено спря на автогарата в Шумен и някои пътници тръгнаха да слизат. Сред тях бе и възрастната жена.

-К’во бе бабе! – мощно подхвърли по адрес на бабата мъжката половина на шумната двойка. Българите в автобуса сякаш не чуха това, а неграмотното възклицание на широкоплещестия мъж остана да виси във въздуха.

-Много смешно. – нервно се намесих. Бицепсът, стегнат в черна тениска, се обърна към мен и без да се замисли отвърна: „Смешно е що?”. Бабата се спря на вратата, в очакване на развръзката, докато останалите пътници просто спряха на местата си и започнаха отново да анализират с наведена глава цветовете на пътеките постлани в автобуса.

-Ти ли си най-големият тарикат тука бе! – подех с класическия роден рефрен. Въпреки, че не давах вид на много притеснен, вътрешно се бях уплашил. Фактът, че останалите спътници мълчаха като риби обаче ме караше да побеснявам, което навярно е и главната причината за краткия прилив на смелост.

-Аз съм най-големият бе! Що?! – заплашително каза мъжа, изправи се и запристъпва към мен.

-Като си най-големият ще ме набиеш ли сега. Идвай да ме набиеш! – казах дръзко без да се бавя въпреки, че бях примрял от уплах.

-Какво да те бия бе. Стига бе! – изведнъж даде на заден едрия мъж. Вътрешно ликувах, защото усетих, че до бой няма да се стигне.

-Не виждаш ли, че постоянно грабят България. На нас ни остава само да си гледаме кефа! –извика почти в истерия опонента ми. Бабата се изсмя гръмогласно, злобно иронизира думите на мъжа и се изниза през средната врата на автобуса.

-Всеки път когато си гледаш кефа, то е за сметка на някой друг. – отвърнах вече с доста по-спокоен тон. Шумната двойка се развика в ответ, че бабата е някаква интригантка и нямало за какво да я защитавам и също напусна рейса. Очевидно Шумен бе тяхната крайна дестинация. Слязох и аз да запаля една цигара. Целият треперех. Дразнителите си бяха тръгнали, но аз не бях доволен. Срамувах се, че почувствах страх докато застъпвах принципно правилната позиция, срамувах се, че 40 души пътници седяха покорно с наведени глави.

Двигателят отново равномерно хъркаше по родните пътища. Пътниците се бяха увеличили своя брой след престоя в Шумен. Светлините бяха загасени, а в рейса бе тихо с едно мъничко изключение.

-Лягай си, чуваш ли какво ти казвам, колко часа стана. Не те ли е срам пред детето да те събират на части. Човекът няма да те вземе на работа… – шепнеше по телефона жената стояща на няколко седалки разстояние зад мен. Апаратът ѝ звънеше на интервали през около десетина минути за да може тя да продължи обречената си лична борба в името на семейното оцеляване. А може би и в името на още нещо.

-Не ме интересува компанията. Ти за мастика ли ще ги даваш тея пари. Човекът те взе на работа, а ти от първия ден пиян ще му ходиш. Вкарваш си автогол. Трябва да станеш в 6:30 сутринта! Лягай си веднага….и аз те обичам.

Някъде около 2 часа сутринта в предната част на автобуса започна да се чува задавен женски глас. Водеше се телефонен разговор. Жената звучеше доста пияна и бръщолевеше нечленоразделно на висок глас. Лека полека гласът ѝ започна да звучи като развалена сирена, а пискливото и стенание израстна във вой достоен да заглуши циганска сватба. Тъй като седалката, на която седях бе зад вратата в средата на автобуса ,нямах визуален контакт с генератора на нечовешкия вой. Въображението ми описваше всякакви картини, но като че ли най-достоверно изглеждаше отпред да вика някаква пияна циганка или нещо подобно. Пътниците в автобуса верни на себе си мълчаха сякаш живота им зависи от това и нито един глас в предната част на рейса не се надигна в опит да прекрати граничещия с безумието вой. Свадата с напомпания мъж вече изглеждаше като другарска закачка на фона на разиграващия се извратен театър. Гневът отново се надигаше в мен, но трябваше ли да се изправя, да прекося половината автобус за да си играя на общество с хора, които очевидно нямат никакво желание да бъдат общност? Навярно трябваше, но този път избрах да замълча. След 40 минутен вой идващ от предните седалки, най-накрая жена на около тридесет годишна възраст се надигна.

-Извинете!- провикна се тя. Това отприщи негодуванието и в останалите пътници, които започнаха да жужат в опит за колективна реакция. Развиках се и аз. За щастие бяхме стигнали Велико Търново и автобусът спря на автогарата в града. Всички забързаха да излязат под звуците на безспирното пиянско крещене идващо от предната част на машината. Всички напуснаха рейса през средната врата, тъй като водачът не бе отворил само този изход. Пристъпих да видя циганката – плод на моето въображение. Не беше циганка. Беше млада привлекателна българка, която бе паднала в дупката оформена от стъпалата на предната врата. Тялото и бе сгънато в неестествена форма на стъпалата докато тя продължаваше да вика и да се дави. След миг се свлече по лице върху бордюра. Не знам с какво беше злоупотребила – алкохол, наркотици или и двете, но състоянието е бе напълно неадекватно.

-Ела ако си толкова мъж бе! – провикна се към мен. След, което ме замери с дамската си чанта, а след миг направи същото и с телефона си.

-Владея шест езика бе…- продължаваше да вие младата жена, докато се въргаляше на асфалта до предната гума на автобуса. Някои пътници вече се обаждаха на полицията. Отидох до офиса на компанията за автобусни превози за да се убедя, че автобусът ще потегли без неадекватната жена. В крайна сметка освен неприятните звукови ефекти, кой би искал да пътува с неконтролируем човек позициониран до шофьор, който управлява през нощта автобус с 40-50 души на борда? Изведнъж на гарата се появиха две-три здрави момчета, които пристъпиха дръзко към хората.

-Какво става тука бе! Защо никой не помага на жената! – провикнаха се момчетата. Пътниците мълчаха като двойкаджии пред класна ръководителка. Здравеняците повториха въпроса си, но пасажерите, за кой ли път бяха впрегнали всички усилия в изследване на прашния асфалт с приведена глава и съсредоточен поглед.

-Викаше в рейса. Пияна е. Идва полиция. – казах на момчетата и запалих цигара. В миг агресията изчезна от физиономиите на придошлите и те започнаха чистосърдечно да се кикотят на няколко метра разстояние от просната по очи млада жена. Не друго, ами това явно засегна дамата, която изневиделица скочи на крака и започна да тича след тях махайки в опит да ги удари с ръка. Младежите се смееха и ловко избягваха пиянските залитания на девойката подвиквайки „Не на тебе ма”. След около 15 минути пристигна и полицията. Три патрулки или общо шестима полицаи пристигнаха на автогарата във Велико Търново*. Пътниците чевръсто се натовариха в автобуса. Така след около 30 минути суетня на автогарата, рейсът потегли към София.

-Питаха ме дали съм отворил вратата в движение… – сподели през смях водачът, но струва ми се търсеше моралната подкрепа от пътниците. Един от пасажерите беше дал свидетелски показания пред полицаите, така, че пияната жена остана във Велико Търново, където най-вероятно щеше да потегли към местното изтрезвително. Тишината отново се настани в автобуса, прекъсвана от време на време от познатия женски глас.

-Още ли не си легнал бе… не те ли е срам пред детето… спирай касетофона, човекът работа ти намери… трябва да ставаш в 6:30 часа… ще ти се обадя да те събудя сутринта… – сподавено продължаваше жената седяща няколко седалки зад мен.

Автобусът продължи да се плъзга по родните пътища докато някъде към 5 часа сутринта светлините на София изгряха пред нас. Първата спирка бе Терминал 2 на летището в столицата. Рейсът спря пред самия вход на терминала. Двигателят угасна, вратите се отвориха и пътниците започнаха да слизат. Когато машината затвори врати и се понесе към следващата спирка, седалките бяха останали практически празни. Българските емигранти си отиваха. Напуснаха автобуса с лека усмивка и с поглед насочен надолу в земята – там където гледаха през цялото съвместно пътуване. Сърцето ми се свиваше докато наблюдавах как се разпръскваха в кухината на летището нарамили своя багаж. Оставахме ние. Аз и онзи дето трябва да става в 6:30 сутринта.



*Нощта в която Валери Петров почина на 94-годишна възраст

*Линк към новинарска статия относно “събитието”

Историята е от новинарски сайт.