Join the new world

Последна част от "Дневникът на един орк от Първата епоха (преди "Властелина на пръстените")


Първа част тук

Втора част тук

Тъй като събитията от това време се разказват в друга книга-"Силмарилион", а едва ли всички са чели, ще си позволя малко пояснение с имената:
Ангбанд-голяма крепост на орките, тип "Мордор"
Глаурунг-първият дракон
балрог-древен и гаден демон, Гандалф се бие с един такъв в мината във "Задругата на пръстена"
Готмог-главния балрог
"Големият шеф"-главния лошковец, на когото Саурон е само слуга
силмарили-безценни камъни, всеки ги иска

Кархарот-върколак или някаква друга вълчеподобна гад
Гронд-грамаден чук

валари-други могъщи "духове" и сили: Манве, Варда, Ауле, Тулкас, Ороме,Ниена и др.
Унголиат-гигантски паяк с отвратително настроение
Илуватар- бог, създател на всичко
Телперион, Лаурендолин-светещи (и свещени) дървета в земята на Валарите-Валинор

34-ти 13 месец

Големия шеф е нещо много унил тия дни и всички обитатели на Ангбанд ходят като ударени в мокър парцал. А някои просто са ударени, като например Готмог, който му падна под тежката ръчица и придоби форми странни и противоречащи на законите на физиката.

Всъщност никога не знаеш кое е по-зле. Миналата седмица Шефа беше в отлично настроение — даже нещо се тръгна да пее. Не, той си е супер пич, но да си кажем честно май няма музикален слух. Когато той запее целия Тангородрим се тресе, нас направо ни хвърля във въздуха, а Глаурунг запушва ушите на караулните. Даже Драуглуин вие по-поносимо, особено като е гладен.

Саурон ни събра и каза, че е ако ще кръв през ушите ни да избие трябва да развеселим Шефа. За тази цел той написал либрето и ние трябва да заучим набързо ролите си за да изиграем пред началството една пиеса, за неговите собствени велики подвизи във Валинор.

В пиесата се разказва как били унищожени дърветата. Самите дървета бяха представени алегорически, като символи на смъртта и разрушението. Големия шеф получава достоверна информация, че те са опасни за всичко живо в Арда. Но тъпите и ограничени валари се подиграват над горчивото му пророчество и го прогонват от Валинор. Край на първа част.

Втората част разказва за това как Шефа заедно с Унголиант се катери по планините за да влезе обратно във Варинор и за пореден път да спаси света. При това Унголиант постоянно се спъва и увисва над бездънната пропаст, молейки да бъде спасена, а Шефа рискувайки собствената си телесна обвивка и псувайки люто я издърпва обратно. Накрая те благополучно стигат до валинорския горски масив.

Третата част бе апотеоза на пиесата. Валарите и техните жалки лакеи се отдават на развратни оргии, но точно в разгара им след огнени езици се появява Шефа, поразява дърветата с копието си, а Унголиант изсмуква техния сок. Отгоре се чува мощен звук, от дим и огън се появява ръката на самия Илуватар, който дава на Шефа силмарилите. Шефа се изнася изпълнен с достойнство, а валарите остават дълбоко посрамени, сринати, нищожни, унижени и оскърбени. Финал, фойерверки, завесата се спуска…

Ролите разпределихме чрез жребий. На Викху, по прякор Шишо се падна да бъде Унголиант. За валари пуснаха трети взвод, вързали кънките след последните опити на Саурон да им ускори метаболизма (ускоряването протичаше чрез центрофугиране). Килхак беше лявото дърво, Ундшук — дясното (шегаджията Пархиз доста прозорливо ги нарече "Двата дъба", но въпреки това получи един здрав по кофата от Саурон). Не мен се падна да бъда ръката на Илуватар, в Шефа се превъплъти Рищак, а другите бяха разпределени по епизодите и като сценични работници. За пиротехниката доброволец-отговорник стана Уртанг.

И така след няколко часа първият спектакъл на Ангбандския драматичен театър започна.

Да играеш пред самия Шеф не е шега работа, затова първата част започна в пълно мълчание. Всички си изпозабравихме репликите, някои си глътнаха езиците, затова започнахме пиесата с гримаси и пантомима. Двата дъба всячески демонстрираха ужасната си вредност за останалите — ритаха, плюеха, плезеха се и се зъбеха. Валарите с всички сили ги игнорираха и усилено си пиеха здравура (в ролята на здравур бяхме сипали от "домашната" дето с Ирган си я произвеждаме във ветеринарния цех на Саурон, дет се сглабят птеродактилите). Рищак ходеше по края на сцената и размахваше с ръце, опитвайки се за привлече вниманието на останалите и в особеност на съвсем самозабравилите се дървета.

Големият шеф само ехидно отбеляза на ухо на Саурон, че ако беше направил балет, само трябваше да ни обуе в балетни пантофки — така, че бъдем още по-изящни.. Саурон направо почервеня от ярост, взе да размахва в наша посока с юмруци, да съска и да мята мълнии с очи.

Първа не издържа Варда — играеше я някакъв много хилав орк. След като получи поредния тупаник от Телперион, той първо квикна, а после се развика и директно мина в обратна атака. На дървото се наложи да се спасява със стремителен бяг, тъй като към разярената Варда се присъедини окуцелия Ороме и няколко много ядосани валари. Сцената се изпълни със звън, тропот и викове и изведнъж всички си припомниха ролите. Тулкас се разхили, Hиена изплака сочни попържни, Ауле започна здраво да тряска едно в друго някакви железа. А пък Уртанг кой знае защо пусна доста черен дим, в който актьорите окончателно се загубиха.

Когато димът се поразсея пред зрителите се разкри следната картина. По целия в Валинор се вардаляха обърнати маси и столове, счупени чинии и чаши, някакъв неизвестен боклук, и остатъците на няколкото кошници, прикрепени към дърветата. Там се върдаляше и съвсем сдалия багажа Манве. Самите дървета видяхме завряни в ъгъла, стараейки се да заемат по-малко място. А спомнилите си най-накрая сценария Валари, с всички средства се опитваха да докопат Шефа из сцената. Той опитваше защита с един стол, но те все пак го разоръжиха и се метнаха отгоре му.

След няколко минути Рищак все пак успя да се отскубне, макар да беше целия лилав от синините, без зъби, без част от ухо и голяма част от дрехите си. Виждайте неговото състояние аз веднага прозрях цялата дълбочина на ненавистта, която Шефа изпитваше към Валинор и неговите обитатели.

Първият акт завърши с финалното пророчество на Шефа-Рищак. "Шиигурно ви хашшфам, фишкото жло ф швита е от фафите жървета" — изфъфли той с беззъбата си уста и едва стъпвайки, ахкайки и охкайки се скри зад кулисите. По сигнал на Саурон, пети взвод дръпна завесата и започва да разгонва от сцената лежащите тук-таме валари.

В залата Големия шеф носталгично въздишайки каза, че разбира се в детайлите нещата са далече от истината, но в общи черти, самия дух, атмосферата на Валинор от това време са уловени изключително добре. Щастлив да чуе това Саурон даде сигнал за началото на втора част.

Планините, обкръжаващи Валинор, представляваха поставени един върху друг столове. Шефа-Рищак стоеше в подножието и убеждаваше Шишо-Унголиант да си вдигне задника. Шишо оказа дълга съпротива, но накрая се съгласи. Той метна партньора си на най-близкия връх и даде начало на тоя феноменален поход.

Феноменалността му идваше главно от това, че горкия Рищак все още бе под ефекта на срещата си с пияните валари и всяка крачка му струваше твърде много. В резултат на това той веднага изпусна Унголиант в първата попаднала му на пътя пропаст, като за капак изпрати по главата ѝ и няколко отчупили се скали. Благите думи на Унголиант явно извикаха у седящия в залата Шеф някакви доста приятни спомени — той изръга Саурон в ребрата и на устните му грейна усмивка.

На сцената Рищак-Шефа най-накрая успя да измъкне Унголиант от пропастта, прошепна й/му „По-шпокойно бе” и продължи нататък. Щурмувайки следващия връх, той директно се просна по гръб, а върху него се шмякна загубилия земя/стол под краката си Шишо. Този път ругатните и неразборията трая по-дълго.

По сценарии Шефа трябваше, достигайки най-високата точка на масива да вдигне ръка напред и тържествено да заяви: "Валинор! Аз ще те спася, макар и недостоен за моята помощ да си!" Рищак наистина много се стараеше. Помогна му това, че след последното столотресение масива стана двойно по-нисък. След дълго бъхтене, ахкане, пуфтене, разходки по физиономията и ушите на Шишо, Шефа най-накрая успешно се натресе на върха. Всъщност успехът му бе частичен — левият му крак трепереше неудържимо, той просто целия се гърчеше от преживяното. Hо той бе крайно съвестен и с последни сили започна: „Валинор! Ашшшъ…” — остатъкът от изречението потъна в трясъка на падащите столове и вика на отчаяние издаден от Унголиант. Е, на шефа поне за пръв път му провървя днес — падна направо на врата на Шишо и така влезе във Валинор на конче.

В залата Големия шеф разясняваше на Саурон, че макар и Унголиант да е била една абсолютна гад, той винаги се е държал с нея джентълменски и не се е качвал отгоре й, нито пък се е опитвал да я язди. Саурон избягна това недоразумение като обясни, че това алегория показваща моралното превъзходство на Шефа и неговото право дело, пред Унголиант и нейното криво дело.

Третата част започна спокойно. Оргията на валарите протичаше доста вяло — в чашките им, с оглед на печалния опит от първата сцена, сега имаше само вода. Дърветата също скромно стояха на страна и не се обаждаха.

Неочаквано идилията в пълния смисъл на думата бе взривена от нашия пиротехник. От страната на планините се разнесе страшен взрив, излезе дим, а стола под задника на Тулкас се запали. По идея този взрив трябваше да акцентира появяването на Шефа, но той кой знае защо липсваше.. Впрочем вниманието на зрителите бе изцяло погълнато от акробатическите номера на Тулкас, който се опитваше да потуши пламналите си отзад панталони. Той се търкаляше по сцената, търкаше Д-то си, виеше и се шляпаше по задника. Някои от останалите валари се пръскаха от смях, а други по-милостиви се опитваха да загасят огъня поливайки го с пресен здравур от чашите. Но тъй като Тулкас се мяташе бързо и ловко, те никак не успяваха да го нацелят и скоро всички валари, в една или друго степен бяха мокри и мръсни. В общи линии оргията беше станала като истинска.

В цялата тая олелия никой не забеляза появяването на Големия шеф на сцената — и май беше за добро. Взривяването стана точно под него и в момента дрехите му представляваха набор от живописни парцалки. От ушите му струеше дим, към липсващите зъби се прибави и липсващата, отхапана с остатъците, предна част от езика. Сега той окончателно бе онемял и можеше само да размахва с ръце и тихичко да вие.

Шишо-Унголиант излезе по-късметлия и влезе в ролята на говорител. „Аз дойдох да изпълня своя дълг!” — провъзгласи той.

Валарите, заети с гасенето на Тулкас не му обърнаха никакво внимание. Рищак-шефа, явно реши, че така е по-добре решително се приближи към Лаурелин и го боцна с копието си. Лаурелин нададе здрав вопъл, но щом получи един стол по главата от Шишо падна като чувал с картофи на земята. Половината работа беше свършена.

Телперион, виждайки какво става със съкоренника му го удари на бяг. Рищак размаха копието си и надавайки войнствен вой се хвърли по дирите му. Шишо по сценарий трябваше да изпие сока на дървото и той се зае с тая работа. Валарите бяха свършили другите си занимания и с интерес следяха развоя на събитията.

Миналия през какво ли не в предишните две действия Шеф, явно не беше в състояние се догони жилавия Телперион, когато в действието решително се намеси Уртанг. Последва серия от ефектни взривове, които размятаха Валарите по целия Валинор. Телперион падна като отсечен, но Шефа също не мина метър — и той се просна буквално на крачка от целта. Затова пък Лаурелин изведнъж оживя и крайно освирепял, започна здраво да налага, неочакващия подобни импровизации Шишо -Унголиант.

След взривовете сцената се напълни с кълба дим и тя изчезна от зрителното поле. Появи се обратно много скоро. Пред зрителите се показа идилична картина — валарите правеха изкуствено дишане на Телперион, помирените Лаурелин и Унголиант реанимираха Шефа. Впрочем, актьорите бързо разбраха, че видимостта е възстановена и се върнаха на предишните си позиции — дясното дърво падна на земята, валарите се изпокриха, а Шефа подпирайки се копието едва едва кретайки се насочи към лявото. А то, виждайки жалкото му състояние само тръгна насреща му. Шефа леко помаха с копието си, Телперион падна надавайки тъжен вой „О, Мъка, мъка…!” и отгоре му се нахвърли Шишо. Дойде и моето време.

Уртанг беше вече готов и сцената бе опушена. Аз тръгнах натам със силмарилите, в ролята на които бяха един чудовищно тежки оловни топки. На нашия пиротехник нещо нещата му не бяха наред защото димът не се разсейваше и аз вървях сред него опитвайки смутно да определя в която посока се намира Шефа. И разбира се не успях.

Когато димът най-накрая се разсея зрителите видяха мен — ръката на Илуватар, опитваща се да връчи силмарилите на Манве. Той уплашено се дърпаше. Доста сконфузен, аз се преориентирах в поразредената атмосфера и се насочих към Шефа. Той протегна ръка и аз сложих в нея оловните камъчета. След Валинорските приключения, обаче, Рищак бе толкова отслабнал, че не можа да ги удържи. Едно падна на моя крак а две на неговите два.

Финалът стана незабравим. По сцената, държейки се за крака подскачаше и пищеше ръката на Илуватар. Големия шеф лежеше по гръб, ритайки с крака по въздуха и издавайки неописуеми звуци. Унголиант се опитваше да му окаже първа помощ. Валарите ревяха от смях, а посечените дървета тихичко бутаха настрани търкалящите се към тях силмарили. Като капак на всичко, започната фойерверките и сцената се озари в зелено — друг цвят Уртанг не можа да докара.

След този спектакъл настроението на Големия шеф се подобри до такава степен, че всички актьори бяха изпратени на Дориатския фронт, а Саурон беше назначен за комендант на Тол-ин-Гаурхот. Пиеси той повече не прописа.

Из „Дневникът на един орк” на Фарит Ахмеджанов.



Весели пртазници!