Join the new world

[img]Създаването на коалиция налага военните действия да се водят по коригирания от 1911 г. план. Според него основните сили на българската армия трябва да разгромят турските войски в Източна Тракия и бързо да излязат към крайбрежието на Мраморно море и Цариград, с което да принудят противника да иска примирие. Операциите на главното направление се съгласуват с решително настъпление през Родопите и блокиране на Одринската крепост. За съвместни действия със сръбската армия и прикриване на столицата се определя една дивизия. Сърбия, Гърция и Черна гора също планират активни действия. Те предвиждат сръбската армия да настъпи по долината на р. Вардар за обхващане десния фланг на турските войски, действащи в Македония, гръцката – към Солун и крепостта Янина, а черногорската – към крепостта Шкодра в Албания. Турското командване планира активни действия преди всичко в Източна Тракия за разгром на главния противник от коалицията – Българската армия. Въпреки, че за България политическата цел на войната е освобождението на Македония, тя не успява да осигури своите етнически и исторически права там с достатъчно военна сила. Българската армия е изпратена на Тракийския театър на военните действия срещу основните сили на противника, а в Македония остават да воюват нейните съюзници. За тях политическата и военната цел на войната напълно се покриват, тъй като им предстои да действат в районите на непосредствените си политически интереси и териториални аспирации. Турското командване формира две армии – Източна (в Тракия) и Западна (в Македония), групирани по следния начин: за действия срещу българската армия в Източна Тракия, Родопите и долината на Места – около 280 000 души, и срещу Сърбия, Гърция и Черна гора – над 150 000 души. По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизация, която българският народ посреща с всеобщ ентусиазъм. Мобилизационните пунктове се препълват с редовно призовани и много доброволци. За малко повече от седмица българската армия достига около 600 000 души. Над 14 600 емигранти от Македония и Одринска Тракия формират Македоно-Одринско опълчение. На територията на страната се създават 50 доброволчески чети за действие в тила на противника, които в хода на войната нарастват до 90. От средите на арменската емиграция е формирана самостоятелна доброволческа рота.[/img][img]На 29 септември 1912 г. българското Главно командване се установява в Стара Загора. Главнокомандващ е цар Фердинанд, негов помощник – генерал-лейтенант Михаил Савов, началник на Щаба на Действащата армия – генерал-майор Иван Фичев. Едновременно с мобилизацията се осъществява съсредоточаване на войските към районите на военните действия. Втора армия начело с генерал Никола Иванов се разполага в района на Хасково – Любимец – Симеоновград със задача да блокира Одринската крепост. Първа армия с командващ генерал-лейтенант (от август 1912) Васил Кутинчев е групирана в района на Тополовград от двете страни на р. Тунджа. Заедно с 2-ра армия трябва да настъпи между Одрин и Лозенград и да разгроми срещнатите турски войски. Трета армия на генерал-лейтенант (от август 1912) Радко Димитриев се съсредоточава в района източно от Ямбол в отстъп на 1-ва армия. Получава заповед да овладее Лозенград и прекъсне пътищата за отстъпление на турските войски към Цариград. Нейното разположение остава неизвестно за турското командване, с което се създават благоприятни условия за осъществяване на стратегическа изненада. Общият фронт на трите армии е около 120 км и те са готови преди противника да започнат военни действия. Седма пехотна рилска дивизия с командир генерал Георги Тодоров заема района на Кюстендил и Дупница и е определена за настъпление по Струмското направление. В района Ракитово – Батак – Чепеларе се развръща Родопският отряд под командването на генерал Стилиян Ковачев, а в района на Хасково – Хасковският отряд, от който по-късно се сформира Кърджалийският отряд.[/img][img]На 26 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Османската империя. Съюзниците изпращат нота до Високата порта с искане за предоставяне на „пълна политическа автономия“ по отношение на християнското население в европейските вилаети на империята. Цариград я отхвърля и от 3 октомври 1912 г. се намира в състояние на война с държавите от Балканския съюз. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя. Според постигнатите военно - политически цели и решените задачи, участието на българската армия във войната условно може да се раздели на два периода: първи – от 5 октомври 1912 г. до 16 януари 1913 г. и втори – от 17 януари до 13 март 1913 г. Първият период включва Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операция, бойните действия на 7-а пехотна рилска дивизия, на Родопския, Хасковския и Кърджалийския отряд. През втория период българската армия отразява настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия и провежда Одринската операция, с което се слага край на войната.[/img][img]България започва военни действия на 5 октомври 1912 г. с едновременно настъпление на 1-ва и 2-ра армия. Първоешелонните полкове и дивизии преминават границата, унищожават слабите турски съпротиви и до 8 октомври излизат на линията Одрин – Гечкенли. Втора армия пристъпва към блокиране на Одрин. Трета армия е въведена в бойни действия на 9 октомври със задача да нанесе удар в общо направление на Лозенград, а 1-ва армия има задача да отрази удара на Одринския гарнизон и да осигури десния ѝ фланг. Източната турска армия се съсредоточава в района на Одрин – Лозенград – Люлебургаз и със силите на три корпуса трябва да спре настъпващите български полкове, след което войските на Одринският гарнизон и един корпус да нанесат концентричен удар за тяхното обкръжаване и унищожаване. На 9 октомври войските на двете страни настъпват почти едновременно. Вследствие на това през този и следващите дни между основните сили на българските 1-ва и 3-а армия и Източната турска армия произлизат редица срещни боеве, които съставляват решаващите действия в Лозенградската операция. Противникът е спрян на линията Ески полос – Ериклер, през нощта се оттегля към Петра, а на 10 октомври е отхвърлен към Лозенград. Тук турското командване възнамерява да даде отпор на българските войски, които с нощни действия достигат подстъпите на града. На 11 октомври отбраната на противника е пробита и 3-а армия под командването на генерал Радко Димитриев овладява втората по сила крепост в Източна Тракия – Лозенградската. Телеграфните агенции разпространяват бързо новината за българската победа. Кореспондентът на английския вестник „Дейли телеграф“ окачествява овладяването на Лозенград като „един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава“. Източната турска армия е напълно дезорганизирана и отстъпва панически на юг като изоставя по пътя цялото си въоръжение. Първата операция на българската армия е проведена общо за седем денонощия и с нея е нанесен мощен удар на Източната турска армия.[/img][img]Българското Главно командване не организира незабавно преследване на разбития противник, който се оттегля на линията Люлебургаз – Бунархисар. При новата обстановка турския замисъл предвижда отбранителни действия за спиране на българските войски и нанасяне на контраудар по направлението Бунархисар – Лозенград с цел постигане обрат във войната. Действията за обкръжаване и пълен разгром на Източната турска армия са възобновени на 14 октомври. С цел подобряване на управлението се създават Съединените армии (1-ва и 3-а армия) под общото командване на генерал-лейтенант Радко Димитриев, с което за първи път в практиката на европейските армии е формирано оперативно обединение, по-голямо от армия. В изключително тежки боеве до 19 октомври противникът претърпява поражение и се оттегля към Чаталджанската позиция на 48 км от столицата Цариград. Турското правителство прави предложение за спиране на действията и сключване на примирие, което цар Фердинанд I отхвърля. Съединените армии достигат Чаталджанската отбранителна линия на 31 октомври. Тя представлява система от 29 укрепления, между които има огневи позиции за артилерията, окопи за пехотата и площадки за картечниците. Замисълът на генерал Радко Димитриев предвижда с нанасяне на два удара – главен и спомагателен, да бъде пробита отбраната на противника. Подготовката на Чаталджанската операция е кратка и незавършена, а замисълът ѝ –недостатъчно материализиран със сили. Настъплението на българските войски започва на 4 ноември сутринта под прикритието на мъглата. През нощта срещу 5 ноември 29-и пехотен полк овладява форта Илеритабия. В боевете за пробиване на турската отбрана българите се сражават храбро, но понасят тежки загуби от огъня на турската артилерия. Главното командване прекратява операцията и се съгласява на преговори за спиране на военните действия. В същото време българските войски постигат забележителни победи и на второстепенните направления. Родопският отряд (2-ра пехотна тракийска дивизия без 2-ра бригада) започва бойни действия на 5 октомври 1912 г. и до 18 октомври освобождава Девин, Смолян, Банско, Неврокоп (Гоце Делчев), Доспат и Сатовча. На 21 октомври отразява турската контраатака в района на Рудозем, след което освобождава Драма, Кавала, Ксанти и преминава в решително преследване на противника в Беломорска Тракия. В резултат на това е прекъсната връзката между турските войски, действащи в Източна Тракия и Македония.[/img][img]Успешно стъпление в Източните Родопи предприема и Хасковският отряд под командването на полковник Васил Делов. След овладяването на Кърджали (8 октомври 1912) част от отряда е изпратена при Одрин, а друга част (1-ви и 2-ри пехотен сборен полк и 3-а бригада на Македоно-Одринското опълчение) се обособява като Кърджалийски отряд. Кърджалийският отряд под командването на генерал Никола Генев, разгромява турския корпус на Явер паша при Момчилград и прохода Маказа като го принуждава да се оттегли на юг. След съвместни действия с част от Родопския отряд и сборната конна бригада, оцелелите сили на турския корпус са обкръжени в района на с. Мерхамлъ (днес с. Пеплос в Гърция) и принудени да капитулират на 14 ноември 1912 г. Настъплението на 7-а пехотна рилска дивизия също се развива успешно и съдейства на съюзниците за овладяването на Солун и изтласкване на турските войски от долината на р. Струма. През есента на 1912 г. активни действия води българският военен флот. След понесените поражения от турската армия в Източна Тракия морският път Кюстенджа (днес Констанца, Румъния) – Босфора придобива важно значение за нейното снабдяване. Задачата на военния флот е да прекъсне тази комуникация и при откриване на противникови кораби да ги извади от строя. В 00, 30 ч. на 8 ноември на около 32 мили (59, 3 км) източно от Варна отрядът миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев забелязва големия брониран крайцер „Хамидие“ и го атакува последователно. Торпедният изстрел на „Дръзки„, командван от мичман І ранг Георги Купов, е даден от около 60 м. Торпедото попада в носовата част на бойния кораб и прави пробойна с размери около 10 кв. м. Екипажът на „Хамидие“ дава 8 убити и 32 ранени. Победата на военните моряци повдига духа на българските войски при Чаталджа, а противниковият флот свежда до минимум активността си в Черно море. На 16 октомври 1912 г. е осъществен първият боен разузнавателен полет на българската военна авиация. Пилотът поручик Радул Милков и наблюдателят поручик Продан Таракчиев излитат от летище Свиленград в 9,30 ч. с двуместен биплан „Албатрос„ F2. По време на 50-минутния полет над района Одрин – Кадънкьой – Папазтепе разкриват дислокацията на противниковите части и хвърлят две ръчни гранати „Гелер“ над важния военен обект гара Караагач. До края на войната самолетите се използват за разузнаване, бомбардиране на военни обекти и ЖП гари, хвърляне на позиви, коригиране огъня на артилерията и фотографиране. По време на решителните действия на българската армия в Източна Тракия съюзническите войски от Сърбия, Гърция и Черна гора не срещат сериозна съпротива на Македонския театър на военните действия. Голямото превъзходство в сили и средства им позволява за малко повече от месец да разгромят турската Вардарска армия, която продължава да се отбранява само в крепостите Янина и Шкодра. Съдействие на настъпващите войски оказват действащите в тила на противника многобройни български чети. На 20 ноември 1912 г. балканските съюзници сключват примирие с Османската империя, последвано от преговори. В средата на януари 1913 г. те са прекъснати от новото правителство на Младотурската партия и на 17 януари 1913 г. военните действия са подновени. През втория период на войната цялата българска армия действа в Източна Тракия. Сформирана е 4-а армия с командващ генерал-лейтенант Стилиян Ковачев (2-ра тракийска пехотна дивизия, 7-а пехотна рилска дивизия и Македоно-одринското опълчение), която се организира за отбрана по крайбрежието на Мраморно море от Сароския залив до Родосто. Замисълът на турското Главно командване предвижда действия на Чаталджанската и Галиполската армия, съчетани с морски десант, за излизане в тил на намиращите се пред Чаталджанската позиция български войски (1-ва и 3-а армия). След тяхното обкръжаване и унищожаване да бъде продължено настъплението за деблокиране на Одринската крепост. Първа преминава в настъпление Чаталджанската армия, която нанася удари по първоешелонните 4-а и 10-а дивизия. Голямото превъзходство позволява на противника да пробие отбраната. Българските части са принудени да се оттеглят на втората позиция, която удържат успешно. Атаката на Чаталджанската армия се проваля.[/img][img]На 26 януари 1913 г. две дивизии от Галиполската армия преминават в настъпление срещу позициите на 7-а пехотна рилска дивизия в района североизточно от Булаир. Поддържан от силен артилерийски огън, включително и от корабни оръдия, противникът яростно атакува предните позиции на българските полкове. В резултат на упоритата съпротива и енергично проведената контраатака турските войски са отхвърлени, претърпяват големи човешки загуби (5 000 души убити и 10 000 ранени) и оставят почти цялата си техника на бойното поле. Едновременно с настъплението при Булаир, турският 10-и армейски корпус извършва морски десант в района на Шаркьой срещу центъра на 4-а армия. Около 16,00 ч. на 26 януари стоварените два пехотни полка се насочват към града, който се отбранява от две дружини на Македоно-Одринското опълчение. Въпреки численото превъзходство на противника, те успяват да се задържат до вечерта, когато организирано отстъпват. През нощта срещу 27 февруари към Шаркьой са насочени подкрепления от 2-ра пехотна тракийска дивизия и е проведена концентрична контраатака. Полковете на противника са отхвърлени към Мраморно море и десантът е изтеглен. След спиране на турското настъпление българското Главно командване решава да овладее Одринската крепост и да приключи войната. Комендантът Мехмед Шукри паша разполага със 75 000 души за нейната защита. Отбранителните съоръжения са разположени на три позиции – предна, главна и тилна, като главната позиция се състои от 26 форта. Между отделните позиции има сложна система от преградни ровове и 5-6 реда заграждения от бодлива тел. Всичко това дава основание на западните военни специалисти да смятат Одринската крепост за една от най-силните в цяла Югоизточна Европа. В началото на март 1913 г. 2-ра армия е усилена с войски и артилерия. Обсадата е разделена на 4 сектора: Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-голям е Източният сектор под командването на генерал-майор Георги Вазов и в състава му са включени 14 български пехотни полка с 88 полски скорострелни и 98 обсадни оръдия. На Южният сектор са съсредоточени две бригади на 8-а пехотна дивизия. Западният сектор е зает от 3 сръбски полка на Дунавската дивизия, а Северозападният – от 4 сръбски полка на Тимошката дивизия и българският 55-и пехотен полк. Обсадната армия се състои от 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия като разпределението на силите отговаря на поставените задачи.[/img][img]Замисълът на операцията предвижда тя да се проведе с открита нощна атака, като 2-ра армия нанесе с изненада главен удар в Източния сектор и три спомагателни удара в останалите сектори. В заповед на командващия войските в Източния сектор генерал-майор Георги Вазов се казва: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт.“ Щурмът на крепостта започва на 11 март в 13, 30 ч. с мощен артилерийски огън. В 03, 30 ч. след полунощ на 12 март, без вик „ура“ и без стрелба, настъпва пехотата. Изненадата е пълна и противникът разбира за започналата атака едва когато телорезачите започват да правят проходи в телените мрежи. Войниците от 23-и шипченски, 10-и родопски, 32-ри загорски и 29-и пехотен ямболски полк овладяват предната отбранителна позиция до 09, 00 ч. сутринта на 12 март. Атаката на главната позиция започва вечерта на 12 март в 22,40 ч. На 13 март, към 02, 30 ч. след полунощ, 10-и пехотен родопски полк овладява форта Айджиолу. В 04, 00 ч. 23-и пехотен шипченски полк превзема форта Айвазбаба. След близо 8 часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени. До обяд на 13 март българската армия превзема Одрин и разгромява голяма противникова групировка начело с коменданта на крепостта артилерийски генерал Шукри паша. В плен попадат 14 паши, 2 000 офицери, 60 000 подофицери и войници, които предават 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Кандидат-подофицерът Михо Георгиев от 29-и пехотен ямболски полк издига българското знаме над джамията „Султан Селим“.[/img][img]Одринската операция е най-високото постижение на военното изкуство на Българската армия през Балканската война. Първа в света българската армия провежда армейска нощна настъпателна операция срещу укрепен район и голям населен пункт, като се използват и първите образци войскови прожектори. За пръв път артилерията поддържа пехотата по нов способ – с огневи валяк, което осигурява водене на настъплението след една огнева преграда. В бойния ред на войските се появяват щурмови колони, съпровождани от артилерия.[/img]