Join the new world

Досега в КРЪВ:
Част 1



[Ню Орлиънс, 1936 година]

[background music – Squirrel Nut Zippers – Blue Angel]

Мерилин нагласи плочата и от грамофона зазвуча онзи бавен суинг, който я караше да се разтапя. Огледа се в огледалото отсреща; увери се, че къдриците й бяха перфектни; усмихна се на себе си и се обърна. Кавалерът й й подаде ръка и я завъртя ловко. Смехът й изпълни стаята така, както парфюмът й насищаше въздуха и не позволяваше на младия мъж да мисли трезво.

Беше прекрасен танцьор. Понесе я из стаята толкова естествено и ефирно, че тя за миг си помисли каква загуба щеше да бъде да лиши останалите дами в града от това удоволствие. Той я наклони назад, после я върна внимателно на рамото си. Мерилин чу как кръвта му кипи, а кожата му ухаеше толкова приятно... на мъж... и още нещо...

Сянката й на стената промени формата си. Ушите пораснаха, устните се удължиха в муцуна и разкриха ред страховити зъби, които миг по-късно се забиха в сочния врат на вечерята й, без да й позволят да издаде нито звук.



[София, наши дни]

Беше сита и готова да похарчи малко пари. Отдавна не използваше истинското си име. Откакто се бе преобразила за първи път, беше сменила самоличността си няколко пъти. Избърса прилежно с една салфетка кръвта от устните си, след което прекрачи трупа и се пресегна към телефона. Пухкавата й опашка доволно се поклащаше изпод роклята.

- Скъпи, ще се прибираш ли скоро? ... Не, излизам по магазините. Оставила съм ти нещо за обяд... До довечера!

Осемдесет години по-рано трябваше много внимателно да подбира кого и кога да изяде, но в 21-ви век, благодарение на чудото, наречено интернет, това ставаше с невероятна лекота (дори беше успяла да намери в мрежата прекрасен млад вълк и да се омъжи). Особено в рамките на едно виртуално общество, почти всички бяха уязвими. Тя седна пред компютъра, логна се в еРепублик и написа следното съобщение:

Honey-bunny to Trifon_Zarezan
Довечера ще дойдем в бирария „Дондуков” малко по-късно. Запази ни две места. 🙂

После грабна чантата си и напусна апартамента. Когато се качи се в колата, не пропусна да изпълни малкия си ритуал, преди да потегли – нагласи огледалото, намести един непослушен кичур и се усмихна широко на себе си.

Две минути след нея от същия паркинг в същата посока тръгна друг автомобил. Шофьорът му следеше honey-bunny от няколко седмици, през които подозренията му се бяха потвърдили. Толкова отдавна преследваше и заличаваше върколаци, че вече не беше нужно да ги вижда как се превръщат – малките навици ги издаваха. Неволно почесване зад ухото, онова особено оголване на зъбите, когато се усмихват... И, разбира се, очите им. Златистият оттенък на дивата природа сигнализираше отдалеч.

Всъщност нямаше намерение да я убива. Не и откакто при един от последните си удари случайно разбра, че могат просто да бъдат... излекувани. Нужно беше само да прекъсне определен нерв, който изглежда отговаряше за преобразяването.

Valentin Krastev отвори жабката, за да се увери, че пистолетът си е на мястото, готов и зареден със сребро. Нямаше намерение да го използва, но винаги беше добре да има резервен вариант. Искаше тази нощ да приключи с това. Щеше да изчака удобен момент и да я пипне преди залез слънце.
Е, момиче, довечера ще те чакат напразно. Крайно време е да се събудиш.



[същия ден, Храм-Паметник „Свети Александър Невски”, София]

Отец Мирослав кротко изчака в малката стаичка зад олтара хората, дошли около обяд, да напуснат храма и да се върнат към ежедневието си. Когато отново пристъпи в залата за посетители, видя как последните възрастни дами напускат катедралата. На вратата с тях се размина младо момиче, което плахо влезе и се приближи към него.

- Добър ден, Отче. Дойдох да се изповядам...
Изглеждаше разтревожена. Очите й бяха големи и влажни, с особен цвят, излеждаха почти жълти.
- Слушам те, дете – каза той и я покани да седне.
Тя сведе поглед надолу.
- Не се страхувай, разкажи ми – подкани я той и седна до нея.
- Отче, нещо става с мен. Нещо много лошо... Не мога да го контролирам. Мисля, че ходя насън и върша разни неща, които после не помня. Събуждам се насред полето, изцапана с кръв, а около мен –разкъсани животни. Онзи ден... – тя се поколеба и после проплака. – Мисля, че съм убила собственото си куче...

Очите й се напълниха със сълзи.
- Какво става с мен? Моля Ви, Отче, кажете ми какво да правя!
Той се усмихна топло в отговор.
- Знам какво ти се случва. Не бой се, има и други като теб.
- Така ли?
- О, да, срещал съм и преди... Това е ужасно, наистина, но не е непоправимо. Знам точно как да ти помогна.
- Наистина?
- Да. Но не тук. Вкъщи имам всичко необходимо. Можеш да дойдеш довечера. – Той й посочи адрес и я погледна. – Освен ако не ти е твърде неудобно...
- Не, ще дойда – каза тя веднага. – Искам час по-скоро да се отърва от това... каквото и да е то. Благодаря ви!

Той я погали по бузата, изтривайки няколко бисерни капки, и тихо отговори:
- Няма за какво!



В уречения час тя дойде. Пристъпваше от крак на крак пред вратата, не толкова заради студа, колкото от неспокойствие. Отец Мирослав я покани да влезе и й поднесе чаша горещ чай.

- Има странен вкус – намръщи се тя. – Какво има вътре?
- Нещо, което ще те накара да се отпуснеш. За да унищожа демона в теб, трябва първо да го извадя наяве.
Тя го погледна стреснато и остави чашата.
- Не мога, Отче, твърде опасно е. Не искам и на Вас да Ви се случи нещо.
- Имай ми доверие – успокои я той. – Пий до дъно.

Отец Мирослав стана и се приближи към скрина до стената встрани. Извади оттам стария си револвер, зареди барабана и прибра оръжието в кобура под расото си. Вече трябваше да е пресушила чашата. Скоро щеше да е замае, до една-две минути щеше да изгуби контрол. Той се обърна към нея и запристъпи бавно. Тя се изправи, олюлявайки се.

- Шшшш, всичко е наред... – той й помогна да си стъпи на краката, сетне ръцете му се спуснаха към шията й и пръстите му се вкопчиха безмилостно в нея.

Погледът й се разшири от уплаха и той дочу хриптене из дълбините на дробовете й. Ръцете й се стрелнаха нагоре в отчаян опит да отслабят хватката. Отец Мирослав спокойно съзерцаваше настъпването на промяната в нея. В следващите секунди очите й светнаха в искрящожълто, козина изникна по ръцете й, краката й се огънаха.

Той вдигна с една ръка момичето нагоре и с другата я удари през лицето с всичка сила. Тя се строполи на два метра от него и в следващия миг скочи на крака и се хвърли към него. Той светкавично посегна към револвера и се прицели.

Първият изстрел обездвижи едната лапа. Вторият – още една. С третия прекърши няколко ребра и засегна белите дробове... Последва пауза. Животното изскимтя жално.

Звукът от следващия изстрел изпълни стаята. Кръв и парчета мозък опръскаха стената. Свещеникът хвана мъртвото тяло за опашката и го завлачи към мазето.

Половин час по-късно седна пред компютъра. Включи скайпа и провери спам-чата на ДУЛО.

mchammer1: Някой на линия?
lioshi: Само аз май. Повечето са на срещата в онази бирария.
mchammer1: Добре, къде да се излея?
lioshi: Давай в Тракия, че ни обърнаха.
mchammer1: o7

Зачуди се каква беше вероятността в отряда му да има още чудовища като това, което беше очистил току-що. Може би трябваше да почне да ходи по тези събирания, за да провери дали нямаше нужда да се намеси. С тази мисъл mchammer1 прегази с танковете си няколко виртуални противника.

To be continued...