Join the new world

Матрицата

- Прободни рани в ляво гръден кош и корем!- пристигнаха от шокова зала.
Пострадалият бе интубиран, в шок. Бързо го поставихме на операционната маса, заменяйки транспортния дихателен апарат с анестезиологичния.
Двата анестезиологични екипа работеха като добре смазан механизъм. Едни поставяха датчици и апарат за кръвно налягане, други приготвяха медикаменти и перфузори.
- По дяволите! – чувам се да казвам – Пуснете Допамина на 10 и един Хемодекс!
- Първо започваме с гръдния кош .- хирурзите поставяха ръкавиците си.
„Пирогов” – няколко минути, равни на един човешки живот.

х х х

- Дръжте го! Сериозно е наранен!
Полк 16 на мечетата се сражаваше на хълмовете на Лозенец, отбранявайки столицата от егърците.
Мед.китовете свършваха. Хамалина и Ивайло носеха Дими към палатката.
Смърфа подсмръкна и запрати цигарата отвъд окопите.
- Тая работа хич не ми се нрави! Толокова демидж – тия егърци да не би да имат златна мина? – рече той.
Цеци почистваше автомата си и гледаше останалите патрони, все едно са съкровище.
Превързах Дими, но кръвозагубата хич не ми харесваше.
Заглъхналата канонада се поднови.
- Давайте момчета! Да им смачкаме елинските кратуни! – изрева Момчил.


х х х

Хирурзите се справиха с хемоторакса, но ножът бе проникнал и в перикарда. С много труд завъртяхме ранения на дясната му страна.
Там, в цепнатината се виждаше биещото сърце.
Сърцето ми препускаше не по-малко, опитващо се да стабилизира тежкото състояние.
- Включете Норадреналин! – чувам се да казвам, но вече съм някъде другаде...


х х х

Грегъри свали гранатомета и се ухили. Егърците бяха отстъпили, но дулото на оръжието му беше прегряло като пернишка печка.
- Е, видяхте ли? Друг си е с гранатомет! Герой на битката не ми мърда!- гордо се изпъчи той, отпивайки от манерката.
- Всичко хубаво, обаче мунициите свършват. – рече Момчил, оставяйки карабината на бруствера.
- Аз знам къде има припаси, шефе! – рече Хамалина.
- Къде? В някоя бакалия ли? – пошегува се Жоро.
- Има един таен склад под стрелбището. Само трябва тихичко надолу...
- Хммм. Тихичко...- замисли се командира.- Вземи Паладин и Милен. И не се бавете. Ние ще отвлечем вниманието им от тази страна на хълма.
- И как ще стане това без патрони?- иронично подметна Смърфа.
- Ще им играем сиртаки! Хайде тръгвайте, че кипнах! – отвърна Момчил.
х х х

Хирурзите вече приключиха с гръдния кош и започнаха корема. За късмет на младежа, острието бе проникнало между жизнено важните органи, без да ги засегне.
Течеше шестата банка кръв. Кръвното налягане се нормализира. Мониторът вече не протестираше в червено със своите цифри, а мъркаше като котенце.
Машинално отворих клепачите на пострадалия, за да видя зениците.
Кой изверг бе направил това на едно обикновено момче на 16 години?
Странно – очите му приличаха на тези на Дими ....

х х х

Прохладните подземия на стрелбището бяха еликсир в юлската жега, но не за дълго.
Открили боеприпасите, ние с Милен се нагърбиме с по един сандък, докато Хамалина се бореше с един сандък гранати.
- Лелината им егръцка! Ама че тежи! – пъшкаше той, но не се предаваше.
Заситнихме като охлюви по склона. Горе престрелката бе ожесточена. Щяхме ли да стигнем навреме?

х х х

Понесохме се към централна реанимация, натоварени с перфузори, банки и респиратор, закичени на болния. На всичко отгоре увенчахме тази конструкция и с монитора.
Сами се досещате що за китайски труд е местенето с толкова неща от количката на друга количка и от там – на леглото.
Предавайки болния на колегите, чак сега погледнах имената му.
Димитър!?

х х х

Атака-а-а! На нож! – викаше Момчил и мечетата се спуснаха по хълма, унищожавайки с щикове изненаданите егърци. Но това не продължи дълго. Една картечница прикова бойците към земята. Следващият откос щеше да ги уцели, без прикритие.
Тогава Хамалина вдигна гранатомета и нацели лаещата смърт. Взрив разтърси подножието на хълма и изстрелите утихнаха.
Странна тишина, в която можеше да се чуе как мравка лази по цевта на карабината.
Бяхме победили.
- Ура-а-а!- викахме и махахме от височината.
Вадиз и първи полк отвърнаха със същия вик от далечината. Помощта пристигаше.

х х х

Линейката фучеше бясно към еболницата. Шофьорът ругаеше, заобикаляйки вещо развалините по пътя.
Най – сетне Дими бе оставен в реанимацията.
Ненадейно в коридора се сблъсках с Морфеус.
- А, ти ли си? Я ела с мен! – рече той, като че ли сме се виждали преди малко.
В кабинета му бодро бръмчеше климатик.
Командирът на 2 батальон на легендите изтри потта от челото си и извади една поочукана чаша от барчето, сипвайки ...вода.
После постави пред изумената ми физиономия две хапчета- червено и синьо.
- Както се досещаш- това са двата свята. Кое хапче избираш? – погледна ме въпросително той.
- Нито едно! – възпротивих се аз.
- Как така – нито едно? – учуди се той, намествайки очилата си.
- Защото всеки от двата свята е ...развален. Има и ....трето хапче.
На масата се появи искряща светлина. Взех бялото хапче и го поднесох към устните си.

х х х

От възвишението , в кристално чистия въздух можеше да се види езерото. Група игуанодонти хрупаха свежата зеленина. В небето изкрещя птеродактил.
Бъдещето беше като бял лист хартия. На нея можеше да се напише всичко...