Join the new world

---

---

Ден 1232: В навечерието
Ден 1233: Атакувани от три страни
Ден 1234: Унгария ни обявява за ЕВ
Ден 1235: Мармара под българска окупация, Видин се вдига на въстание
Ден 1236: Свобода за Видин, Пловдив и Варна под окупация

---

---

Получих шифрограма от ДУЛО: “Оригиналните райони загубени. Границата с провинциите на еСърбия - затворена от еМакедония. Добра работа. Преместваме се в Азия. Ще оцелеем до ден 1239. Очаквай допълнителни нареждания. Запознай се с двете карти. Край.”





Хвърлих получените листа в камината. Правило номер едно в работата на агентите на Държавното управление “Логистика и операции” е да не оставят следи. Никога и по никакъв начин.

Погледнах през прозореца и реших, че е време за второ действие. Облякох черният шлифер, взех чантата със сребърната катарама и излязох на “разходка” из нощно Скопие ...



Вече час слушам караниците между Милица и някакъв мъж. Скрит съм зад пердетата на апартамента, който гледаше директно към жилището, в което тя всеки понеделник и петък получаваше заповеди от Сръбските разузнавателни служби. Срещу 5 000 долара жената, която почистваше квартирата, се съгласи да залепи парче дъвка под кошчето за боклук, което стоеше до вратата. И така вече втора нощ чувах всичко, което ставаше в тази стая.

-Не ме пипай – изсъска Милица.
-О, станали сме чувствителни – невъзмутимо отговори плътен мъжки глас.
-Вече не искам да бъда агент! Оставете ме на мира. – каза през зъби тя.
-Но искаш баща ти да живее, нали? – чу се гаден смях.
-Ти ми обеща, Стефане, че ако събера нужната информация от ДУЛО и ти предам единствения мъж, който съм обичала ще пуснеш татко и ще изчезнеш от живота ни – Милица плачеше.
-Промених мнението си, коте. Сега искам да станеш метреса на македонския премиер и да му помагаш при взимането на определени решения. И още нещо - мисля, че е добре новопоявилият се испански агент Ривера, да започне да работи и за Сърбия. Ти знаеш какво трябва да направиш! – отново гаден смях.
-Не искам. Аз не съм метреса и имам право да ... – звучен шамар прекъсна думите й.
-Ще правиш каквото кажа, защото иначе ще завършиш както всяка метреса – в канавката. Но преди това ще присъстваш на погребението на баща си! – пак смях.

Чу се отваряне на прозорец. Съвсем леко погледнах през процепа на плътните пердета. Отсреща, мъж по потник пушеше цигара. Опаааа.... Ръцете му бяха в плетени червени ръкавици. Значи ти си бил Стефан. Изпуши си цигарата, приятелю, може да ти е за последно.



Часът е 1:20 след полунощ. Ден 1238. От 15 минути следвам мъжът с червените ръкавици. Купи си цигари и дъвки от един денонощен павилион. Говори по телефона и си уреди проститутка, която да го чака в хотел “Марко”. Ходеше пеша и палеше цигара от цигара. Зави по улица “Црвена вода” и след още 100 метра се скри зад ъгъла на улица “Дане Крапчев”. Последвах го и ...

Часът е 3:20 след полунощ. Денят продължава да е 1238. Влязох в апартамента си без да събувам калните си обувки. Отидох до банята, съблякох се под душа и пуснах водата. Имах нужда от нещо отпускащо. Минути по-късно изпих на екс малък “Джони”, насочих се към спалнята, легнах в топлото си легло, като преди това грижливо поставих пистолета си под възглавницата.



Телефонът. Проклетият телефон звъни вече пет минути. Няма как, трябва да се събудя. Вдигнах.

-Здравей, Примо. Милица е. Удобно ли е? – гласът й беше толкова мек. Явно е решила да изпълни заповедите на Стефан.
-Разбира се, че е удобно. – казах аз, като се стараех да не звуча сънен. Боже, вече е обяд. Тези среднощни разходки трябва да бъдат компенсирани по някакъв начин.
-Нали помниш уговорката ни да пием кафе. Та какво ще правиш днес?- гласът и стана още по-мек.
-Помня, но днес съм зает. – главата ме цепеше.
-Жалко. – не знам дали играеше, но ми стана тъпо.
-Не ти отказвам, но имам друга идея. Каня те на ... Всъщност нека е тайна - 19:00 часа на улица “Димитър Влахов” срещу операта. Става ли? –попитах и знаех, че ще чуя положителен отговор
-Супер. Ще ме водиш на опера или в ресторанта? – отново направи опит да разбере.
-Тайна. –усмихнах се и прекъснах разговора.



Часовете до 19:00 часа минаха бързо. Прегледах македонската и сръбската преси. Навсякъде водеща новина е окупирането на еБългария. В сръбските вестници имаше обширни анализи, според които сръбската и иранската армии ще превземат и всички наши територии в Азия. Публикуваше се и мнението на сръбската политическа опозиция, според която е грешка еСърбия да плаща за всички въстания в българските колонии, а съюзниците й да чакат наготово.

Милица беше точна. Беше се облякла в дълга черна рокля без излишни детайли по нея, с гол гръб и дълга цепка по лявото и бедро. В края на цепката й леко се показваше черен жартиер с бродирани лилии. Беше се наметнала с тънък тюлен шал, а в дясната си ръка носеше миниатюрна черна дамска чанта. “Как ли е събрала в нея пистолет?” – засмях се на тази своя мисъл.
-Е? Какво ще правим, камандир Ривера? – звънливо попита тя.
-Ще ходим на балет. Имаме два билета за “Лебедово езеро”. Да побързаме. – хванах я под ръка и се насочихме към главният вход на Македонската опера и балет.



Трето действие. Черният лебед успява да заблуди принца. Той ще загуби своята любов. Милица тихо простена. Обърнах се към нея. Тя плачеше.
-Какво има? – попитах тихо
-Нищо. Просто ... Тъжно е. А и аз ... – сълза се търкулна по лявата й буза, подскочи по брадичката й и тежко падна върху черната рокля.
-Не плачи. Между другото живеете в несигурен град. – казах без да откъсвам поглед от сцената.
-Какво имате предвид, командир Ривера? – плахо попита тя
-Четох в македонската преса, че от Вардар тази сутрин бил изплувал труп на мъж. Тялото било голо, а единственото отличително нещо по него били плетените му червени ръкавици. – продължавах невъзмутимо да гледам как черният лебед омагьосва принца.
-Какво? – видях как всяко мускулче по тялото й се напрегна. – Какво казахте току що? – започна да срича. – Аз трябва да вървя. Трябва да се погрижа за някого.Извинете. – каза Милица хълцукайки. Хванах я за ръката и я принудих да седне.
-Аз вече се погрижих за баща ти Милица. Скопската болница, стоя 212. – не я поглеждах, но знаех, че това й идва като гръм от ясно небе.
-Кой сте вие, г-н Ривера? – заекваше.
-Приятел от Испания, Милица. – идете да видите баща си и след това ми се обадете.
Тя стана рязко и побягна навън. Аз останах в креслото си в очакване белият лебед да победи магьосника и да си върне принца.



Ден 1239 и нощта срещу ден 1240 бяха едни от най-ужасните за мен. Държавата ми бе напълно заличена. Загубихме всичко - нападнати от 6 държави едновременно. Македонци, сърби и унгарци се надпреварваха да си честитят голямата победа. Посолството на Иран даде официална вечеря за съюзниците. На всякъде присъствах като представител на Испания.

И тогава го видях. Страхът в очите им. По средата на коктейла дойде новина, че 22 часа след изтриването си България се е върнала на картата. Русе се е вдигнал на бунт и е изгонил окупаторите. Имаше и нещо друго. Докато се занимаваха с нас Хърватска, Румъния и Босна и Херцеговина се бяха върнали на картата с по 3 региона. За това никой не говореше. Това беше тема табу. И изведнъж Русе отново свободен.



Тръгнах си доволен от този коктейл. Едва сега сърбите разбираха, че отстъпването на Видин на македонците е било стратегическа грешка. Влязох в апартамента си. Светнах лампата в гостната и пуснах телевизора. Усетих някакво движение зад гърба си. Рязко се извърнах и насочих пистолета си към дъното на стаята. От там излезе блед силует на жена, която вървеше бавно и спокойно. Милица!

-Не съм въоръжена, командир Ривера! Искам да поговоря с вас! Може ли?

Свалих оръжието.

-Седнете, Милица. Очаквах ви. Но не тази вечер ...!