Ден 1235: Мармара под българска окупация, Видин се вдига на въстание

Day 1,240, 14:57 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Valentin Krastev
Ден 1232: В навечерието
Ден 1233: Атакувани от три страни
Ден 1234: Унгария ни обявява за ЕВ
Не усетих кога красивата стюардеса, която до преди малко раздаваше сандвичи с пуешко филе, се приближи до мен. Но усетих парфюма й - нежни нотки на бяла бреза, сполучливо смесени с аромата на цитруси, водка, листа от домати, водни лилии и жълт нарцис. За части от секундата устните й докоснаха ухото ми. Тихо ми прошепна: “Затегнете колана си, господине. Кацаме на скопското летище “Александър Велики””. И още по-тихо добави “Багажна клетка 63-а. Ключът е в сандвича.” Грациозно се изправи, усмихна се и тръгна да проверява коланите на останалите пътници в самолета.
Стюардесата Яна е поредното доказателство, че ако не друго, то в ДУЛО имаме вкус към красивите жени.



Боже, на това ли му казват летище в еМакедония?!? То прилича на кремиковска закусвалня. Въпреки, че дори там не мирише така – задушлив аромат на непрани с години комитски партенки, примесен находчиво с екзотичните миризми на анадолска пот и прегоряла сръбска плескавица.



Нямах проблем да мина през граничния контрол. Стриктно следвах плана и инструкциите дадени ми от ДУЛО. На френското летище кацна г-н Валентин Кръстев, а излетя мусю Луи-Алфонс Гасион. Час по-късно в Скопие пристигна млад испанец – командир Примо де Ривера.

Побързах да стигна до багажното отделение. На гишето дебела македонка решаваше кръстословица и люпеше семки. От време на време с ръка махаше шлюпките, които отказваха да паднат на земята, а се закачаха по плътния черен мъх над горната й устна.



“Hola” – казах аз. Намръщената македонка изсумтя и раздразнено попита “Клуч и ќелија?”. “Perdón?”, казах на испански с ясен каталунски акцент поставен на “о”-то. “Што рековме, што рековме?! Еј, тоа странците да бевте научиле македонски пред доаѓаате во нашата земја!”, изсумтя тя. “Клуч дај” – повтори расърдената дебелана.
“No entiendo!”, казах аз, вдигнах учудено рамене и с ръце й показах интернационалния знак, че е луда. Тя остана невъзмутима.
Уж объркан бръкнах в джоба си и с учеден поглед и подадох ключа. Тя се усмихна победоносно, почна да клати глава и да мърмори “Како ќе почнеш да разбираш, како...!”. Отиде до багажна клетка 63-а, отвори я и извади кафява чанта със сръберна тока. Подаде ми някакъв лист, на който трябваше да се разпиша, след което ми връчи чантата. В момента в който си вдигнах багажа, тя се подпря на гишето и се зае с важните неща – семките и кръстословицата.
Влязох в тайната квартира на ъгъла на улиците Цветан Димов и Кемал Ататюрк. Беше малък апартамент с две стаи, кухня, баня и неголяма тереса. Но гледката беше хубава – парк, а в центъра му църквата “Св. Георги”. Има ирония в това тайната ни организация да поддържа междинна квартира за явки в Скопие на улица, която е кръстена на Ататюрк. Гледката от апратамента пък да бъде християнска църква, кръстена на светеца-убиец на непослушни змейове.

Взех душ. Излязах по хавлия и реших да не губя време, а да се облека по-бързо и да се настаня в наетия апартамент до Шведското посолство на улица Даме Груев. Междинните тайни квартири трябва да бъдат освобождавани максимално бързо. В тях един агент може да намери основни неща, които биха му били от полза в съответната страна.
Огледах се. До гардероба имаше куфар на колелца, в който ми бяха приготвени дрехи, подходящи за испански командир. Разгледах ги набързо и избрах да облека официална синя униформа, която окичих с медали.



Отворих кафявата чанта със сребърната тока. В нея имаше 20 000 долара, четири кредитни карти, документи за самоличност на три различни държави, пистолет, автомобилни ключове и задължителната за агент на ДУЛО сребърна капсула с отрова.

Пакетирах багажа си, взех ключовете и слязох долу в гаража. Натиснах копчето за аларма и срещу мен присветнаха светлините на кафяво-черена “Хонда Акорд”.
“It’s show time!”, си казах на ум, докато палех колата.
За разлика от междинната квартира, апартамента до Шведското посолство беше огромен – седем спални, 3 тераси, кухня, разположена на 50 квадрата, баня с джакузи и много допълнителни ексти, които биха били характерни за заможен испански военен командир. Интериорът беше богато декориран, а високите сводести тавани и огромният полюлей в гостната спираха дъха.

Пуснах телевизора. Опитах се да намеря нещо различно от македонска телевизия. Накрая открих сръбски информационен канал 😉.

Според новините в ден 1235 унгарският парламент е приел с пълно мнозинство Закон за обявяване на война на България. Сърбия успешно била окупирала Русе и напредвала без съпротива към Пловдив. В същото време част от сръбската армия била предислоцирана и е удържала българската атака над Източна Македония. В края на новините и то в телеграфен стил се казваше, че България е успяла да вземе Мармара. Отделно продължавала агресията ни към Иран.





Хвърлих дистанционното на дивана. Нито дума за въстание във Видин. Дали сме успели да го вдигнем? Ами ако не сме и тайната ни организация е разбита в собствената ни страна? Или става въпрос за най-обикновена новинарска цензура? Приятели дръжте се!
Часовникът ми показваше 20:05 часа. Точно на време. Паркирах “Хонда”-та на ул. “Македония”, срещу парк “Майка Тереза”. С бързи крачки тръгнах към сградата на Министерството на външните работи на Република еМакедония. Предстоеше ми да се включа в коктейл, даван от македонския официален представител в алианса “ONE”.



ДУЛО бяха се сдобили с тази покана изключително трудно. Студенти от НАТФИЗ дори се представиха по телефона за мои сътрудници. Те заплашиха македонските власти, че ако командир Примо де Ривера не получи покана, то еИспания ще смята това за враждебно поведение.

Охраната на входа не ми поиска покана. Като видяха синята униформа с много медали се опънаха като струни и отдадоха чест. Тъкмо, когато ги подминавах, забавих крачката, навъсих вежди, върнах се назад и открих, в униформата на единия скъсано копче. Изсумтях нещо. Шефът на охраната веднага дойде и започна да крещи на подчинения си: “Идиот! Излагаме се пред г-дин Команданта! Мајка ти жална! Ти си за отпуштање од служба, бе!”. Подминах доволен.

На коктейла имаше най-малко двеста човека. Всички говореха нещо, престорено се смееха и прегръщаха. А аз трябваше да открия шефът на тайните служби на еМакедония – Александър Плужевски. Трябваше да спечеля доверието му и да получа покана за утрешния официален обяд.
Търсех дебел, нисък, плешив и космат мъж, с кръгло лице, поливината от което трябва да е заето от месест нос. Досещате се, че не ми беше трудно да го открия.
Наблюдавах го две минути и установих, че той няма никакво намерение да се отдалечи от масата с кетаринга. Отидох до него.

-Дозволете да ви се доставя, командант Примо де Ривера! – казах на български диалект.
-О, зборувате македонски, командант Примо де Ривера. Хвала! – дребните му очички се разшириха, ноздрите също. Забелязах, че под порите му има твърде много черни точки – приятелю, имаш нужда от козметик и диета.
-Малко го зборувам. Работам за тајните служби на еШпанија. – той ококори очи още повече.
-Хвала! – остави препълнената си с храна чиния, отпи шумно от кристалната чаша и отново се зае с храненето си.

Говоря с него вече 15 минути. А той просто си яде. Поздравих го, че са успели да удържат атаката на българите и похвалих крастота на македонските жени, като изтъкнах особените качества, в симпатичната македнока, която ме е посрещнала на летището. Последен опит – изчетках го, че те учат французите на ръгби. Той продължаваше просто да яде и не се вълнуваше от нищо друго.
Точно тогава ТЯ дойде.



Разцелуваха се. Толкова е нежна и толкава е секси, а прегръща тази свиня. Гледах я и исках хем да я целуна, хем да я убия.
Милица! Тя се усмихна и ми подаде ръка. Чух как Александър Плужевски ме представи като командант Примо де Ривера, който работи за службите на еИспания. Ръката й продължаваше да виси във въздуха. Поех я нежно, застанах мирно и направих лек дворцов поклон. Усмивката й стана още по-широка. Нарече ме “изключително галантен”. “А вие сте?”, попитах аз. “Милица Янкуловска, работя за правителството на еСърбия!”, отговори тя и намигна. Да, правителството на еСърбия.
“И какво търсите тук, комнадире?”, закачливо ме попита. “Не търся. Аз мечтая. Мечтая за любов докато времето изтича между пръстите ми...”, казах тихо. Но не достатъчно, защото дори свинята до нас спря да плюска. Милица стана сериозна. “Тази страст се разгръща и ...”, прекъснах я – “Нищо не е същото...”.

http://www.vbox7.com/play:bdc37660

“Харесвате ли песните на Стинг, командире?”. “Да. И ме наричайте Примо.”, помолих аз.
“За момент във вас видях друг човек. Някой, когото трябваше да изоставя. Сигурно сега ме мрази, но аз трябваше ... или вече е мъртав” . Поставих пръст на устните й. “Красивите жени не трябва да се извиняват!”, казах твърдо, а в същото време бях готов да я удуша.
Тя се усмихна за пореден пък. “Да, определено ми заприличахте на някого, но само за момент. Е, г-н Плужевски, надявам се, че сте поканили новият ни приятел утре на официалния обяд?”. Плужевски, поклати утвърдително глава.
Е, първа малка победа, мила ми Милица. Заради теб се наложи да си направя пълна епилация, да сменя цвета на косата си, да нося зелени лещи, обувки с втора подметка, за да съм по-висок и дори да общувам с хора като Плужевски.
Играта, Милица, едва сега започва!