Join the new world

Здравейте, приятели!🙂

Тази статия не участва в конкурса "Мастиленият лабиринт"
Тя е за интервюто с Таблов!
Подробности, как да изкарате лесни 100 к7 тук:
http://www.erepublik.com/en/article/-1344-2537107/1/20

Всичко бе толкова тихо. И така топло и приятно, докато...
Плачът на разбудило се бебе стресна уюта му.

„ - Момиченце? Не, по-скоро... момченце” - притича в мислите му.

После някаква светлина парна клепачите му. Ярка светлина. Сякаш слънцето изгря над него.
През цялото му съществуване въпросът „Кой съм?” измъчваше до болка съзнанието му, но точно сега по-вълнуващият го въпрос бе:

- Къде съм?
Отвори бавно клепачи. Светлината се сниши.

- В Новия свят – отговори му тя.
- А другите...?

Светлината отдръпна лъчите си. Старият свят отвори врати.
Всичко беше както преди. Приятелят му Той танцуваше ефирно по вълните.
Той нямаше кънки. Нито ски. Нямаше и ходила. Краката му бяха вода – морска солена вода. Тялото – небе. Често се сливаше с небосвода и тогава само облачетата около него очертаваха контурите му. Морската пяна се оттичаше от дланите му и често можеше да бъде открит само по дирята от мехурчетата й. Когато стигнеше хоризонта, Той хвърляше Луната в небето над него. Разпръскваше звездите си навред. Постилаше лунната пътека върху вълните и тя огряваше душата му. Щом я докоснеше, изпод „ръцете” му излитаха птици – огнени птици. Поглеждаше първо едната, после другата и политаше по пътеката с тях. И тогава... тогава „ръцете” му бяха вълни – морски вълни в небесата. Люлееха се нагоре-надолу в ритъма на морето, а птиците танцуваха с него, вперили поглед една в друга. Той се плъзгаше по „колене”, изправяше се, завърташе се, набираше скорост и светът наоколо притихваше пред поредния вълшебен низ пируети. Правеше ги на дълги отскоци, сякаш вятърът бе хвърлил перушинена перла по вълните. След това отново слаломираше по водната повърхност и отново излиташе. Този път в свредел. Водите на краката му се усукваха. Разперваше „ръце” встрани и тогава светът беше водовъртеж от звезди и огнени птици.
Наричаше тази му фигура „Торнадото на радостта”. Всеки път, когато Той я правеше, щастлив детски смях изпълваше простора. Птиците горяха с още по-силен плам, а вълните около тях притихваха в огледално море.

- Винаги си го чувствал като твое изначалие, нали? – попита Светлината. - И винаги си го обичал?
- Той... Той е всичко за мен.
Обърна се към лъчите. Разпери безпомощно ръце и изхлипа:
- Без него съм Нищо. И Никой.

Светлината засия доволно. Топлината й го погали майчински.
Минутка след това, Той... угасна. Изпари се. Нямаше и помен от него, от звездите, от морето. И нито следа от Лунната пътека, огрявала душата му. Просто... Просто изчезна. Като че ли... завинаги.
Някаква смесица от лудост и непосилна мъка прониза света му. Обсебваща, смазваща мъка.
Обърна се към светлината, но тя не помръдна. Лъчите й огряваха безкрая, а сякаш бяха тук, в очакване на предизвестения край.

- Той е спомен, мили мой. Всеки спомен живее в свой собствен свят. Някои като спомен-песъчинка, други като спомен-дюна от големия пясъчен часовник на спомените. Част от хората остават следи от спомени в него. Други ги пазят в себе си... до края. И когато хората си тръгнат от Стария свят...

Къс от Светлината се спусна към другия свят. Някак... спонтанно. Без да я пита. Докосна нежно самотна приближаваща двойка, после тутакси се скри отново в лъчите й.
По пясъчната ивица вървеше леко прегърбен, възрастен мъж. Бризът си играеше с белите коси. Вълните флиртуваха с ходилата му. Усмихваше се на момиченцето до него и двамата току подскачаха, уж бягайки от вълните. Пясъците на плажа се засъбираха около тях. Идваха от всички страни. Сливаха се едни други и тихо ги следваха. Когато пристигнаха на мястото, където Той бе изчезнал, се събраха в дюна. Огромна пясъчна дюна.

- Съпругът ти?

Въпросът му скова лъчите й в капчуци, а капчуците в нея мълчаха.
Двойката спря. Погледите им се плъзнаха над вълните. Чак до хоризонта. Там, където световете на море и небе се сливаха в простор.
От гърдите на стареца излетя пулсираща топка. Заподскача по гребените на вълните. Разгърна се и се запързаля леко по тях.

- Той! Тооой...

Той танцуваше с вятъра. Беше толкова щастлив. Може би дори по-щастлив отпреди. Стигна хоризонта и там пусна Луната. После разпръсна звездите в небето. Искрите им обагриха водите. И когато птиците излетяха от него, от гърдите на възрастния мъж се стрелна трета, невиждана от никого преди птица. Погали Луната, направи кръг над танцуващите птици, после се сля с едната от тях.
В очите на стареца танцуваха сълзи. Рожбата на Светлината гледаше ту него, ту Светлината. Не можеше да изрече и звук от вълнение. А тя... Тя само леко и нежно трептеше, сякаш вълните от другия свят се вълнуваха тихо в нея. Лъчите й погалиха белите коси.

- Две души в един спомен. И един спомен, живял във всяка от тях?
Една отронена сълза – светлина, спря пред него. В нея бяха отговорите на всичките му въпроси.

В това време Той се прибираше от хоризонта. Когато стигна брега, се раздели на две. Старецът прегърна спомена за първия Той, момичето другия.

- Това означава ли...? Това значи ли, че Той..., че Той ще живее?
- Като спомен в спомена – усмихваше се Светлината на момиченцето. Постоя още миг, като за последно Сбогом, после събра лъчите си, готова да тръгне.

От далечината се чуваше смях. По-скоро гукане. Щастливо бебешко гукане. Ставаше все по-ясно и все по-отчетливо. Изпълваше пространството между тях, а тишината не преставаше да го гъделичка. Рожбата на Светлината стоеше умислен и сякаш залисан в смеха. Последната мисъл го изхвърли от унеса.

- Нима и аз...
- Да. Ти също си спомен. – кимнаха лъчите на Светлината.
- Тогава, защо...?
- Си тук, а те не? Ти си първородният, Спомен.

Спомен наведе очи. Огледа се. Нямаше дрехи, нямаше плът, нито контури. Само заобикалящ го бебешки смях. Погледна светлината и й се усмихна:

- Аз съм... Аз съм първият плач и първият смях.

- Ти си... Животът!


Дълбок поклон пред всички майки!!!

П.П. И сега предполагам следва най-вълнуващата част за меломаните, в това число и за питащите се, „Защо капчуците не звъняха?”:

Идеята бе завоалираните неща в текста да се изяснят с музиката и текста на парчето.
Текстът е писан, докато слушах „ Woman in Chains”. Не ме питайте, колко пъти!🙂 Не бях гледал клипа. Препоръчвам и на вас да не го гледате, в случай че имате намерение да съпреживеете текста с мелодията. Качеството на звука е ужасно. А ако желаете да кънкирате с Той, Албена Денкова или с някой ваш красив, летен спомен по вълните, превъртете след 4,30 мин. И го пуснете свободен по вълните.

Приятен танц!🙂