Join the new world

Здравейте приятели!

|||Статията се отнася до конкурса "Мастиленият лабиринт"|||
______________________________________________________________________

Не съм сред най-видните личности в медийния модул на играта, но все пак реших да създам нещо по темата тъй като доста ми хареса. Радвам се, че няма повече анализи и човек пропуснал събитията през последната година на играта би могъл да се включи. 🙂
______________________________________________________________________

-"... Нов свят", промълвих полузаспал, облегнал се на чина, гледайки непонятните за съзнанието ми чертежи на дъската пред мен."Нова надежда."

-"Гошо! Ко те прихвана бе? Каква надежда, да не се надяваш да изкараш петица на теста?" обади се съкилийника ми по математика.

-"Ъ? Не, не... Просто се замислих."

С тази своя мисъл излязох от препълненото училище и поех по обичайния си маршрут. Този път обаче бе различно, всичко бе някак паралелно на реалността. Кривите улички, схлупените къщички и извисяващите се над тях корпорации,това беше същото. Хората наоколо бяха променени- промених ги аз в съзнанието си. Какви бяха те? Какво можеха да бъдат? Нищожна частичка от едно общество... без шансове да се извисят над тази сива маса от хора, без сила да променят нещата и в същия момент всеки има свой паралел, всеки би могъл да се бори за доверието на обществото, да изпъкне, да проблесне за миг в това море от хора.

Затръшнах вратата зад себе си. Празното пространство пред мен ме накара да почувствам усамотение и сигурност. Настаних се пред компютъра- единствения начин да избягам от реалността. Все още си мислех за този паралелен свят, свят където можеш да бъдеш нещо повече от капка в морето. Възможно ли е това без началния тласък на огромна сума пари? Възможно ли е да бъдеш лидер, да бъдеш слушан просто защото имаш нужните качества? Такова място би ти дало втори шанс за живот... Шанс да получиш всичко това.

Мониторът отдавна бе заредил, а аз гледах с празен поглед хилядите пиксели по него. Мислех си:
-"Защо? Защо хората са такива? Защо не могат да понасят възхода на другите и винаги се опитват да ги издърпат назад? Може би просто това е природата ни, начинът ни на мислене."
Отворих интернета и написах: Нов свят. Не знам защо... просто го написах и в този момент пред мен се появи резултатът от търсеното. Десетки, стотици, хиляди хора от едно различно общество където можеш да постигнеш целите си, където хората биха те послушали. Това дълбоко ме заинтригува, щракнах на първия надпис и прочетох фразата "еРепублик ти дава шанс за втори живот". Вече нямаше как да не смятам това за знак, че съм открил своето място.
________________________________________________________________________________

Преминах през прага. Огледах се и видях една нова група от хора, разрастваща се с всяка секунда.

-"Добър ден приятелю! Добре дошъл в новия свят! Аз съм президентът на еБългария. Аз съм Podkrepa!" С тези думи ме посрещна един млад и ентусиазиран човек.

-"Моля???" изтърсих аз, все още в шок,"Президент? На еБългария? Къде съм попаднал?"

-"Та ти току що си отговори! В еБългария, нашата паралелна родина! Ах! Пристигат още граждани! Довиждане за сега, надявам се да се срещнем отново!"

Той изчезна така бързо, както се бе появил. Остави ме на група ментори за да ме опътят към най-полезните места в Новия свят.
Ето че отново слушах обяснения, макар и по-различни от тези в час по математика, отново размишлявах върху устройството на едно ново общество. Но това общество беше покрито от мъгла. Щом се опитах да различа нечие лице, нечии външен вид аз вишдах един модел, един стереотип. Дори аз бях скрит от тази мъгла. Първо се уплаших от това, но после се запитах:

-"Защо? Не е ли това начин да се прекрачи прагът на визуалната преценка за човека? Най-после няма да бъда съден по външния си вид, хората ще виждат само действията ми, само моите постижения! В тази мъгла от пиксели човек може да скрие своята самоличност и да изгради нова. Да постигне това, което иска...Но на каква цена? Той трябва да жертва времето и енергията на истинската си същност за да постигне желаното тук. Питам се заслужава ли си? Е, може би ще постигна някакъв баланс..." и продължих с широки крачки напред."Нов свят, нова надежда!", но този път не го промълвих плахо, този път аз извиках!