Някъде в синайската пустиня....

Day 1,844, 11:38 • Published in Bulgaria Bulgaria • by TIE-Fighter


Изведнъж виещият машинен вопъл в ушите ми започна да променя височината си. В същото време усетих че започвам да падам. Стегнах се десета от секундата, преди да чуя как някой крещи наблизо „ Ставайте, задници! Пристигнахме! “ Отворих очи и видях метални стени, примигваща зелена светлина и потната противна мутра на някакъв дебел сержант в униформа на ВВС. Беше се надвесил над мен и беше готов да ми се кара. Станах и метнах на гръб раницата, която дотогава бях прегръщал. Сержанта ме сканира с добермански поглед, който изведнъж премина в пуделски, след като видя аватара на СоЛ над левия ми джоб. Направих се, че не съм забелязал.

Нахлупих каската, смъкнах очилата и затегнах раницата. Раздвижих гръб наляво-надясно, за да проверя дали автомата е закрепен достатъчно стабилно. Всичко беше наред. Наредих се в късата опашка и зачаках. След секунда движението рязко се забави и една от стените започна да пада. Отвън нахълта горещ пустинен въздух примесен с фин пясък. Колоната се раздвижи и когато дойде моя ред скочих в нищото......

Това се случваше някъде в синайската пустиня. Завърнах се от Чили и след няколко дена чакане в София, командването одобри молбата ми да се присъединя отново към отряда ми – СоЛ. Натовариха ни, мен и още 20-30 човека, в транспортен самолет, който кацна някъде на еГейските острови и след това ни прехвърлиха на транспортни хеликоптери. Лагерът в Синай беше много близо до фронта и въобще не беше място за почивка. Затова хеликоптерите не кацаха. Снижаваха се на метър-два, намаляваха скоростта до минимум а през това време „пасажерите“ скачаха в пясъка.

Изтърсих се тежко и непохватно като чувал с картофи. Обърнах се и погледнах издигащото се хели. Порта още не беше затворен и дебелият сержант продължаваше да ме гледа, този път мръсно. Не знам защо. Саша се размърда под якето ми и аз прошушнах две три успокоителни думи. Хелито ни изсра на сравнително равен участък (ако го уцелят, все пак да може да кацне) където не можехме да скрием задниците си от евентуален противников огън. Затова заедно с останалите на бегом се изнесох зад най близката пясъчна дюна. Там ни чакаше някакъв паравоенен, който ухилен до уши ни викна „Давайте след мен“.

Лагерът беше доста шарен – паравоенни, наемници и остатъци от бившата армия. Плитки окопи, тук-там зенитна картечница, войници щъкаха насам-натам заети със зъдъчите си и палатки, пред всяка от които имаше забита в пясъка клечка с флагче на отряда. Ориентирайки се по тях намерих палатката на СоЛ. Отметнах брезента и влязох. Саша като че ли усети промяната и се размърда под якето. Очите ми не бяха се нагодили към сумрака, но ушите ми много добре чуваха „Ооо, Файтър!!“, „Здрасти, Тай“, „Къде се губиш бе, хрътко!“ и други военни еквиваленти на цивилното „Здрасти“. Съответно и аз отговорих в същият стил. Огледах се ухилен. Същата прокъсана палатка, Сакса пак обсъждаше нещо с Кръш над картата в ъгъла, Яската ровичкаше из взводния комп, Рунекса и ТТ се смееха за нещо.... Приятното усещане че съм се върнал в къщи ме удари като с чук в челото.

Придърпах сандък с патрони и седнах до масата в центъра на палатката. Извадих от раницата бутилката гроздова и я тръшнах на масата. „Банда, нося ви нещо!“ Наляхме си в канчетата, вдигнахме ги и тъкмо ухилен да кажа две-три думи, Саша се размърда и се показа из под якето. В настъпилата тишина някой каза „Кво е тва, бе??“. „Ми... тва е Саша – имънках аз – Друга история. Ще ви я разправям после. Сега – НАЗДРАВЕ“
Дрънченето на канчетата сигурно се чу, не само в съседните палатки, но вероятно и от разузнавачите на противника.