Join the new world

Здравейте, приятели! Искам да поздравя всички жени за празника!!! Бъдете живи, здрави, много щастливи и бъдете горди с вашия пол!!! Искам да споделя тази история, специално за този празник и да видим отново, че всичко лошо е до време, след това идва щастието. Нека да продължим с историята, разказана от две българки от Пазарджик- Ваня и Нина, работещи преди в международната организация Doctors Of The World.



Най-накрая сядам и с удоволствие пиша малко повече по темата за родителските грижи, която започнахме със статията ‘‘Защо най-перфектните родители, отглеждат най-проблематичните деца?’‘ В момента съм в Пазарджик, родният ми град. Идва ми едно ваканционнно вдъхновение и клинични спомени от 2005 година, когато работих за световноизвестната организация Doctors of the World в Ница.

В продължение на месеци, акомпанирах медицински екипи в грижата им за бежанци на военни и политически конфликти, и чужденци в затруднена социална, икономическа и адаптационна ситуация от цял свят. Сблъсках се с много самотни майки, бащи, деца- сираци и семейства, загубили спонтанната си култура, среда и език. Там срещнах и Сефира – млада чеченка със сина си, на година и половина, бягаща от военните конфликти на своята страна. От 2005г. насам съм лекувала стотици пациенти и семейства, но историята на Сефира остава една от най-емблематичните от теоритична и клинична гледна точка.

Сефира беше на 18 години, уплашена, без никакъв социален ориентир. Говореше само чеченски и руски език. Беше пристигнала в Бари (Италия) чрез мрежа за незаконно прекарване на имигранти и хваната от италианската брегова полиция, която я беше предала на Doctors of the World в Ница. Разказваше, че цялото и семейство е загинало по време на конфликтите. Останали само тя и синът и. По време на консултациите на Сефира, с Доктора по психология, с който асистирах на времето, забелязахме, че Сефира се държи много мило със сина си, но никога не говори за него, все едно той не съществува в семейната история. Това веднага ни направи впечатление и насочихме терапията върху комуникацията и връзката на пациентката със своя син. Трябваха и няколко седмици, за да започне да говори за него. Това тя направи само веднъж. Разказа ни, че живели в малко селце. Един ден дошли войници и избили всички мъже и стари жени. Била изнасилена, при което забременяла. Веднага разбрахме, защо изключваше сина си от семейната история – като жертва на изнасилване, тя изпитваше срам и огромна вина от случилото се. Дълги месеци работихме върху срама и вината и получихме отлични резултати.

Спрямо връзката и комуникацията със сина си, решихме да я насочим към френската среда и култура, като пресъздадем защитни механизми и стратегии спрямо културата и историята и. Тъй като тя отхвърляше своята история, свързана с епизода на изнасилване, терапевтичната цел бе да се пресъздаде друга култура (нещо като култура в културата), която не е белязана със срам, страх и вина. Записахме я на курсове по френски език, както и в групи, организирани от кметството на Ница, които не бяха по програмата за бежанци, а създадени за обикновените граждани. Целта беше да я накараме да се почувства и идентифицира като най-обикновен и нормален човек, който не беше част от програма за бежанци. Малкият тръгна на градина, след това на училище.

Срещнах ги случайно в един супермаркет, 5 години по-късно. Вече не работих в Doctors of the World. Веднага се разпознахме. Те изглеждаха страхотно. Сефира си беше намерила работа като камериерка в един хотел и разполагаше с жилище, което плащаше сама. Синът и беше пораснал. Интересното беше, че говореше само френски. Тя каза: ‘‘ Той е истински французин’’. Разказа, че когато е тръгнал на детска градина е отказал да говори руски и чеченски. Решила е не само да не му се кара, но се е почувствала щастлива, че той сам се е откъснал от руско-чеченския епизод в онази нощ, когато всичко се е преобърнало. Съгласието детето да откаже да говори езици, носещи натоварваща история е терапевтична стъпка напред – към новия живот. Идентификацията ‘‘Детето ми е французин’‘, идва като защитен механизъм, който не само предпазва от психически срив, но и дава положителна дефиниция, за това кои сме.

Пациентката никога не би изтрила миналото си, защото миналото никога не изчезва, но по много хитър начин го интегрира в настоящето, давайки съгласието на сина си, да спре да говори езиците, носещи срам и болка.

Въпреки миналото, синът на Сефира има силен шанс да порасне като уравновесена и нормална личност. Семейната история не е показател за душевното здраве на едно дете. Нещата щяха да са различни, ако тя го беше задължила да говори чеченски и руски език, свързвайки го с тайната на неговото зачеване. По този начин, тя анулираше тази тайна, идентифицирайки го с друга култура, която не беше белязана със срам – французин.

Днес не знам какво се случва със Сефира и синът и, но искрено вярвам и съм сигурна, че са много по- добре!

Прекрасен ден!